През есента на 913 г. под стените на Цариград между Българи и Византия бил сключен мирен договор: синовете на българския владетел Симеон били приети в императорския дворец и обядвали заедно с малолетния Константин VII; бил уговорен брак на последния с една от Симеоновите дъщери, което давало възможност на Симеон да получи най-високата византийска титла "василеопатор", т.е. баща на император. Било постигнато и споразумение на българския владетел да бъде призната титлата "василевс" (цар). Състоял се тържествен акт, при който Николай Мистик, след като прочел молитва, поставил на главата на Симеон "вместо корона собствения си епириптарий". Този акт бил изтълкуван като коронясване и българският владетел в печатите започнал да се величае като "цар на българите".

Наскоро след това Византия се отметнала от мирния договор. През 914 г. започнала нова война, в която българите постигнали големи успехи и дори превзели Одрин. Сега вече в печатите на Симеон титлата му станала "цар на българи и ромеи". (История на България, т. 2, 287-288 и 332, бел. 56-62).

Царското достойнство на Симеон изисквало и въздигане на българския архиепископ в по-горен ранг ­ патриарх. Това обаче можело да стане само със съгласието на един от двата големи църковни центъра ­ Цариград или Рим. И тъй като конфликтът с Византия бил в разгара си, цар Симеон се обърнал към папата. През втората половина на 926 г. в България дошли пратениците на папа Йоан Х ­ епископ Маделберг и Йоан, дук на Кума. Те разполагали с всички прерогативи: коронясали Симеон за цар на българи и ромеи, а българският архиепископ Леонтий ­ за патриарх. (Пак там, с. 292 и 333, бел. 106). Името на Леонтий като пръв патриарх в Преслав е споменато в Синодика на цар Борил. (Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 168).

Само след една година, когато цар Симеон починал и на престола се възкачил неговият син Петър, между България и Византия бил сключен 30-годишен мир. На българския владетел била призната официално титлата "цар" и той се оженил за внучката на императора Роман Лакапин. Било признато и патриаршеското достойнство на българския църковен глава. Но тъй като патриарх Леонтий бил въздигнат от папския престол, той бил отстранен и на негово място за български патриарх бил избран митрополит Дамян. В Списъка на българските архиепископи, съставен през ХII в. от охридския архиепископ Йоан Комнин, известен като "Дюканжов списък", за този Дамян се казва, че дотогава той светителствал в Доростол (Дръстър, Силистра): "При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на императора Роман Лакапин, биде провъзгласен за патриарх от императорския съвет". (Иванов, Й. Цит. съч., с. 566).

В така създадената патриаршия църковният живот продължил да се развива нормално по цялата българска територия ­ от Карпатите до Егейско море и от Дунавската делта до Адриатика, в това число и в македонските земи: създаване и укрепване на митрополии, строителство на манастири и църкви, създаване на оригинална и преводна книжнина на старобългарски език. А когато се появило богомилството ­ и решителна борба против тази ерес.

През 971 г. византийските войски превзели българската столица Преслав и изтикали войските на руския княз Светослав от Дръстър (Силистра). Император Йоан Цимисхий обявил България за покорена, заграбил царската хазна, отвел като пленници в Цариград цар Борис II и брат му Роман, и дори преименувал Преслав на свое име ­ Йоанопол. Удар бил нанесен и на българската църква. Патриарх Дамян бил "низведен", т.е. лишен от патриаршеското си достойнство. Патриаршията пък била сведена отново до архиепископия, макар и с най-висок статут между архиепископите и митрополиите, подчинени на Цариградската църква. (Иванов, Й. Цит. съч., с. 566; ГИБИ, т. V, с. 242 (Епархийски списък от времето на Йоан Цимисхий)).

На византийците обаче не се отдало да покорят напълно България. Те срещнали решителен отпор и успели да наложат властта си на запад едва до р. Искър. Останалите български земи, от Искър до Адриатическото крайбрежие и от Белград до Костур, останали свободни. Начело на тази територия като продължители на българския държавен живот застанали четиримата братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил, известни още като "комитопули", т.е. синове на комит Никола.

Четиримата братя се изявили като ярки защитници на българската държавност още през 970 г., когато руски и български отряди се сражавали в Тракия против византийците. А когато цар Борис II и брат му Роман били отведени като пленници в Цариград, четиримата братя комитопули не само застанали начело на свободните български територии, но и взели активно участие във войната против Византия. Затова през 971 г., когато византийците превзели Североизточна България, комитопулите не признали чуждата власт и продължили да стоят начело на югозападните български земи. А за да подчертаят, че са продължители не само на политическия и държавен живот на непокорената част от българската държава, те приели при себе си избягалия от Преслав патриарх Дамян и му дали възможност и занапред да изпълнява задълженията си като глава на българската църква. Чрез приемствеността и по църковна линия още веднъж се подчертавало, че става дума за естествено и непрекъснато развитие на държавния живот на България. Разликата се състояла само в това, че държавният и църковният център на страната бил преместен на югозапад.

Приемствеността с Преславска България се изразила в целия политически и държавен живот: през 973 г. български пратеници преговаряли с немския император Отон I; през 976 г. били освободени земите на север от Стара планина и единството на българската територия от делтата на Дунава до Адриатическо море било възстановено; през 977 г. Самуил, останал единствен жив от четиримата братя, приел избягалия от Византия Роман и го признал за български цар като законен наследник на престола; през 997 г., когато цар Роман починал във византийската тъмница и вече нямало законни наследници от цар-Симеоновия род, едва тогава Самуил се провъзгласил за български цар, и т.н. (История на България, т. 2, с. 397 и сл.)

Приемствеността по църковна линия първоначално се осъществявала от патриарх Дамян. Негови приемници били патриарсите Герман (Гавраил) и Филип ­ първият светителствал във Воден и Преспа, а вторият ­ в Охрид. В "Дюканжовия списък" от ХII в. те са посочени като архиепископи, тъй като по това време в югозападните български земи вече била създадена Охридската българска архиепископия. (Иванов, Й. Цит. съч., с. 566).

Името на последния патриарх Давид липсва в "Дюканжовия списък" и това е напълно естествено ­ с неговото детрониране престанала да съществува патриаршията на Първата българската държава. Името на Давид се среща обаче два пъти в хрониката Йоан Скилица ­ през 1016 г. при възкачването на Иван Владислав на престола, и през 1018 г. ­ при покоряването на българските земи от Василий II Българоубиец. (ГИБИ, т. VI, С., 1965, с. 288 и 291). И двата пъти той е наречен "архиепископ на България", тъй като през ХI и ХII в. византийските автори упорито не желаят да говорят за българската патриаршия.

Обхватът на българската патриаршия се променял в зависимост от териториалните промени на държавата. Югозападните български земи обаче през цялото това време се намирали трайно в пределите на патриаршията. Това дало възможност тук да бъде извършено голямо църковно строителство. Край Скопие цар Роман основал манастира "Св. Георги Бързи" като царски манастир и го наградил богато. В Охрид цар Самуил построил катедралния храм "Св. София". От това време са манастирът "Св. Богородица" край Дебър и църквата "Св. Георги" в Струга и т.н. Голям религиозен център бил о-в Ахил или Малка Преспа в Преспанското езеро. Тук се намирал манастирът "Св. Богородица", а и досега личат развалините на 11 манастира и църкви. В Охрид, където цар Самуил пренесъл столицата си, силно преувеличеното предание говори за съществуването на 360 църкви и параклиси. По същия начин се разказва за 60 църкви в Костур, за 99 манастира южно от Прилеп, за много църкви във Велешко, и други. (Димевски, Сл. Црковна историjа на македонскиот народ. Скопие, 1965, 24-25).

За 180 години българско присъствие и 154 години българска църква в Македония резултатите са трайно християнизиране на населението, изграждането на устойчива църковна организация, огромно църковно строителство, трайно формиране на населението като част от българската народност ­ с българско народностно съзнание, със старобългарски говорим и книжовен език, с названието "българи".

Проф. д.и.н. Петър Петров, ст. н.с. д-р Христо Темелски

Статията е първа глава от книгата "Църква и църковен живот в Македония" Изд. Македонски Научен Институт, София, 2003, публикувана за първи път в Интернет от www.kroraina.com.
Прочети цялата книга тук.