Големият двубой между България и Византия започнал още с образуването на българската държава. По същество това било съперничество за господство и влияние над Балканския полуостров. Като държава с преобладаващо славянско население, погледите на България били насочени на юг и югозапад ­ за включване в пределите й на славянските племена от българската група, населяващи Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония. Византия пък правела всичко възможно не само да запази властта си над тези области, но и да покори земите на север от Стара планина ­ чак до р. Дунав.

Първите сведения за разширяване на българската държава на югозапад са от последната четвърт на VIII в. Византийският хронист Теофан съобщава, че през 774 г. хан Телериг изпратил 12 хилядна войска по посока на Верзития, т.е. към района на Прилеп, Велес и Битоля. Поради предателство тази акция била осуетена, но неоспорим факт е, че българската държава вече насочвала погледи към славяните в Македония. Същият хронист съобщава, че през 789 г., при следващия български владетел хан Кардам, българската войска действала в района на р. Струма. Тук тя нанесла голямо поражение на византийците, в което загинал и стратегът на Тракия Филит. (История на България, т. 2, С., 1981, 128-129).

В началото на IХ в., при хан Крум, действията на българите на югозапад станали още по-решителни. През 808 г., пак по сведения на Теофан, българите навлезли по долината на р. Струма, сразили византийската войска и дори отнели цялата й заплата ­ 1100 литри злато. На следната 809 г. българите овладели важната крепост Средец (дн. София), контролираща центъра на Балканския полуостров. Така пътят към долината на Струма и Македония бил открит. (История на България, т. 2, с. 134).

Развръзката на конфликта с Византия станала по времето на хан Пресиан. През 837 г. в Западните Родопи избухнало въстание на племето смоляни, насочено против Византия. По същото време българите предприели широкомащабно нападение чак до Солун: превзели цялата област между Места и Струма и излезли на Бяло море; на югозапад в пределите на България влезли Централна и Западна Македония ­ областта между горното и средното течение на Вардар и Черни Дрин, Косово поле и земите чак до Охрид и Прилеп. (Пак там, 159-160). Така тези земи трайно влезли в границите на българската държава.

Включването в българската държава на Тракия, Родопската област, Беломорието и Македония през първата половина на IХ век несъмнено нанесло нов удар върху християнството и негова организация в тези земи. Както е известно от Синаксара на цариградската църква, през 813-815 г. хановете Крум и Омуртаг с най-големи жестокости, с "безброй мъки и различни изтезания" се опитвали да принудят византийските военнопленници "да се отрекат от Христа". В Менология на император Василий се разказва, че пленниците християни били принуждавани да се отрекат от християнството, а онези, които отказвали, били избити. Тук се сочи и цифрата 337 души убити, предимно стратези и епископи. В Малкия катехизис на Теодор Студит пък се говори, че тези действие "целели да се унищожи вярата" на военнопленниците: принуждавали ги да ядат месо по време на великите пости и т.н. (ГИБИ. Т. IV, С., 1961, 29-30; Т. V, С., 1964, с. 119, 287-288 и 292. През 831 г. жертва на тази политика станал Омуртаговият син Енравота заради симпатиите си към християнството. (Митрополит Симеон. Цит. съч., 258-259). А в един надпис на хан Пресиан дословно е казано: "Българите направиха на християните (=ромеите) много добрини и християните забравиха" (Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 134), т.е. тук ясно е прокарано различието на религиозна основа: българите са езичници, византийците са християни. Затова за цялостно и пълно разпространение на християнството сред българите, в това число и сред населението на Македония, може да се говори едва след официалното покръстване по времето на княз Борис I през 864 г.

Хронологията на покръстването на българите е следната (Петров, П. За годината на налагане на християнството в България. ­ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, 588-589):

• българо-немски съюз през 862 г., насочен против Византия и предвиждащ българите да приемат християнството от Запада;
• неуспешна война с Византия, сключване на мирен договор и задължение България да приеме християнството от Цариград ­ 863 г.;
• покръстване на българското пратеничество във византийската столица ­ есента на 863 г.;
• подготовка на византийска църковна мисия за България през зимата на 863-864 г.;
• покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.;
• разпространение на християнството в България и продължителни преговори с Цариград за уреждане на българския църковен въпрос ­ през втората половина на 864 и първата половина на 865 г.;
• разрив с Византия, антихристиянски метеж и решение за подновяване връзките с Рим и Немската империя ­ през втората половина на 865 г.;
• свързване с Людовик Немски и папа Николай I през 866 г.

Самото покръстване преминало много формално. Малобройната византийска църковна мисия едва обиколила обширната българска държава, а още по-малко могла да обясни на хората на непонятния гръцки език същността на новата религия. Същевременно, както съобщава княз Борис на папа Николай I, в България "дошли от разни места християни, които разправят своеволно много и различни неща, т.е. гърци, арменци и хора от други места". Някакъв си грък пък самоволно се обявил за презвитер и покръстил мнозина. Един евреин, за когото не могло да се установи дали е християнин или езичник, също така покръстил мнозина. В страната дори проникнала и мохамеданска литература ­ "нечестиви книги, които сте получили от сарацините". (Латински извори за българската история (по-нататък: ЛИБИ). Т. II, С., 1958, с. 77, 122 и 124).

Заедно с покръстването вървяло унищожаването на старата езическа организация. Капищата и езическите светилища били разрушавани или обръщани в църкви. В старобългарския разказ за Чудото на св. Георги с българина се говори, че княз Борис "разсипа техните требища", с което направил невъзможна дейността на езическото жреческо съсловие. (Снегаров, Ив. Старобългарският разказ "Чудо на св. Георги с българина" като исторически извор. ­ ГДА, т. IV, С., 1955, с. 225). Презвитер Козма пък, няколко десетилетия по-късно, възкликва: "Кой християнин ... не се радва, като вижда кръстове по високите места, където по-рано хората принасяха жертва на бесовете?" (Киселков, В. Презвитер Козма и неговите творения. С., 1943, с. 26).

Налагането на християнството не могло да измести старите езически обичаи, които били станали традиция. Затова именно християнската църква била принудена да приеме една част от тях, като им даде ново осветление. Така култът към бога на гръмотевицата Перун се слял с почитането на св. Илия; култът към славянския бог Велес се слял с този на св. Власий; а оброчни плочки на тракийския Херос години наред служели като икони на св. Георги или св. Тодор. Този религиозен синкретизъм е особено характерен за българските славяни, за българите. (Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. I С., 1943, 61?62; Филиповић, М. Основни карактер и структура народног веровања у источном делу Jугославиje. Зборник матице српске. Сериjа друштвених наука. Т. 6, Нови сад, 1953, с. 62).

След покръстването с особена острота изникнал въпросът за създаване на собствена българска църква. Дипломатическите преговори с Цариград и Рим, свързани с много трудности, най-сетне през 870 г. завършили с успех: България се сдобила с архиепископ. Но в страната се намирало византийско духовенство, носител на византийско влияние и разпространител на византийска книжнина. Официалният книжовен, държавен и черковен език бил гръцкият. Всичко това се явявало сериозна пречка за възприемане на християнската религия, още повече, че старото езичество имало силна опора както сред висшите слоеве в страната, така и сред народа. И това продължило цели три десетилетия, чак до идването на Кирилометодиевите ученици в страната и Преславския народен събор през 893 г.

След покръстването, а и много години след това, изворите изобилстват със сведения за запазено езичество и езически обичаи. Във въпросите си към папата княз Борис I се интересува дали е необходимо "да се употребява насилие над езичника", как трябва да се постъпва с "ония, които отказват да възприемат благото на християнството и принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях", както и с ония, "които се отричат от християнския закон". (ЛИБИ, II, 80-122).

Цариградският събор в 869 г. забранил на славяните в Тракия и Македония да изпълняват езически обреди, от които те не могли да отвикнат. И в двете жития на Климент Охридски се разказва за езичници в Македония близо 25 години след покръстването. За езичници и езически села се говори още в уводната част на Закона за съдене на хората. За езичници славяни разказва и Йоан Екзарх в своя "Шестоднев". В Заветa на Иван Рилски се говори за християни, които още пазят "нелепите езически обичаи и зли нрави, които пазят и след приемането на светата вяра". Презвитер Козма в своята Беседа против богомилите споменава за пиене на "вино с гусли, танци и бесовски песни". В Родопите се пазела статуя на една езическа богиня чак до ХI век. В Житието на св. Власий се споменава за покръстени племена на Атон в началото на Х век. Едно славянско племе в Родопите било покръстено от Георги Иверски чак през ХI век. За женитби без църковен брак се говори чак до ХIII век. В Синодика на Борил от 1211 г. се отправят анатеми против онези, които си служат с билки, чародеяния, обайване, влъхвувания, прорицателство и всякакви "скверни и подобни на езическа служба тайнства". С решение на Охридската архиепископия от началото на ХIII в. се забраняват русалийските игри, защото "произлизат от езическо блуждение" (Петров, П. Покръстването..., 51-52).

Подобни примери могат да се приведат още много, особено във връзка с разрастване на богомилството в България. А това ще рече, че християнизирането на българския народ, включително и населението на Македония, е продължителен процес, извършен в пределите на българската държава с най-активното участие на българската църква.

С решението на Цариградския събор за създаване на българска архиепископия (870 г.) българският църковен въпрос далеч не бил решен. България се нуждаела от собствена църковна йерархия и собствено духовенство, а не от чуждо. Нуждаела се от писменост и книжнина на славянския български език, каквато вече били създали братята Кирил и Методий, а не от чуждата. Това обаче при съпротивата на Византия и Цариградската църква изглеждало почти невъзможно.

Решаването на този труден въпрос станало възможно едва след 886 г., когато в България пристигнали прогонените от Великоморавия едни от най-добрите Кирилометодиеви ученици ­ Климент, Наум и Ангеларий. Още в Белград, когато те преминали Дунава, българският управител ги посрещнал най-радушно и побързал да ги изпрати в Плиска, тъй като знаел, че "Борис жадува за такива мъже". Така започва разказът в Пространното житие на Климент за дейността на тези ученици в България.

По-нататък в Житието се разказва, че в Плиска учениците били посрещнати още по-ласкаво от княз Борис и той не скривал "силното си желание да разговаря всеки ден с тях". Всъщност това били разговори за създаване на двете книжовно-просветни средища в столицата и в Македония, за обучение на книжовници и духовници, за изграждане на независима българска църква. В тази дейност князът включил и най-близките си боляри, сред които се споменават имената на Есхач и Чеслав. Сега именно, след скоропостижната смърт на Ангеларий, било решено да бъдат създадени двете книжовно-просветни школи: едната в Плиска (по-късно в Преслав) начело с Наум, а другата в югозападните български земи начело с Климент.

За да осигури успеха на Климент в Македония, княз Борис извършил ново административно деление в областта. В Житието на Климент се казва, че областта Кутмичевица била отделена от Котокий, като бил освободен и дотогавашният й управител Курт. Заедно със Климент за Кутмичевица заминал новият управител боляринът Домета, който трябвало да го подпомага във всичко. А на населението било наредено "да приеме светеца с почит, да му предоставят преизобилно и щедро всичко, да го удостояват с дарове". С други думи, Климент бил изпратен в Македония като високопоставен и отговорен служител на българската държава.

В Кутмичевица Климент се заел с огромна и най-разностранна дейност, особено с разпространението на християнството сред онези огромни славянски маси, които все още се придържали към езическите си вярвания. В Житието му се казва, че той, "обикаляйки всички области, високо проповядвал на езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за спасителните божии заповеди и за божествените догми".

Особено внимание отделил Климент за изграждането и ръководенето на църковната йерархия в югозападните български земи. Той поддържал най-тесни връзки с тамошното духовенство и го попълвал непрекъснато с обучени от него ученици. В Житието е казано, че "той имал във всяка енория и избрани измежду другите и те никак не били малко, защото се наброявали до три хиляди и петстотин. С тях той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писанията ... От тях той поставял четци, поддякони, дякони и свещеници. Във всяка област той си служел с триста ученици без техните помощници." Така бавно, но упорито и неуморно била изграждана българска църква със славянско духовенство.

Особено плодотворна била дейността на Климент като ръководител на Охридската книжовна школа. Пак в Житието му се казва, че никой не го е видял да бездейства: "Той или учеше децата, и то по различни начини ­ на едни показваше формите на буквите, на други обясняваше смисъла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пишат, и не само денем, но и нощем." В тази му дейност той бил подпомаган от някои от по-подготвените му ученици.

Голяма дейност развил Климент и като книжовник. Човек с отлична подготовка и солидна практика в превеждането на църковна литература от гръцки на старобългарски, той много добре разбирал значението на създаването на книжнина на говоримия език ­ преводна и оригинална. Затова на тази важна и отговорна задача той посветил много време. В Житието, макар и с малко думи, но много ясно е казано, че той "или се занимаваше с четене, или пък пишеше книги, а понякога в едно и също време вършеше две работи: пишеше книги и преподаваше на децата някакво знание, понеже знаеше, че безделието е учител на всяко зло". (Теофилакт. Климент Охридски. Прев. Ал. Милев. С., 1955, 69-73).

С името на Климент по време на тази богата и ползотворна дейност е свързано и изнамирането на нова, по-съвършена азбука ­ кирилицата. В Краткото Климентово житие е посочено, че той "измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил". (Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 130.

И така, седемгодишното пребиваване на Климент в югозападните български земи се характеризира с огромна по размери и изумителна по съдържание дейност: разпространение на християнството, изграждане на българска черква, създаване на славянобългарско духовенство, обучение на ученици и книжовници, създаване на по-съвършена азбука.

През 893 г. в Преслав бил проведен църковно-народен събор, който взел няколко изключително важни решения: защитникът на езичеството княз Владимир бил свален от престола и на негово място издигнали княз Симеон ­ убеден привърженик на делото на славянобългарската писменост и книжнина; столицата била преместена от Плиска в Преслав ­ тук била преместена и оглавяваната от Наум школа; византийското духовенство било изгонено от страната и заменено с българско; старобългарският език бил обявен за държавен, книжовен и богослужебен.

Големите промени в България, станали с решенията на Преславския събор, засегнали и дейността на ръководителите на двете книжовно-просветни средища ­ Климент и Наум. Сега на тях били възложени нови, още по-отговорни задачи.

В Преслав вече имало достатъчно много книжовници, поради което Наум бил изпратен в Охрид, в помощ на Климент, като ръководител на тамошната школа ­ "да учителства вместо него". В Пространното житие на Климент много ясно е подчертана съвместната дейност на двамата просветители: Климент "ръководеше във всичко светия Наум. Тоя пък до последното си издихание не се отдръпваше от неговото слово, но му помагаше във всичко."

В житието на Наум дейността му в Охрид е описана кратко: "Когато назначиха Климент за епископ, същият благоверен цар Симеон изпрати другаря му Наум да учителства вместо него. И той, вършейки също богоугодни дела, остана си девствен от детство, та докрай. Построи манастир ­ черквата "Светите Архангели" ­ при извора на Бялото море [Охридското езеро] и учителства 7 години. Напусна учителството и отиде в манастира, гдето живя 10 години. И преди смъртта си прие монашески образ". (Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1970, с. 306).

Наум починал на 23 декември 910 г. и бил погребан в основания от него манастир, известен днес като "Св. Наум". На една от фреските на манастирската църква, където е погребан, той е изобразен като кръстник на сестрата на цар Симеон. (Милетич, Л. Към фреските на манастира "Св. Наум". ­ МПр, 1925, кн. 3, 229-238).

Повече сведения има за дейността на Климент. В Житието му се казва, че той бил издигнат за епископ ­ длъжност, за която бил напълно подготвен: княз Симеон го "назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на български език".

Като епископ Климент се заел преди всичко с изграждането и укрепването на българската черква в югозападните български земи: ръководел и подпомагал клира в неговата дейност, правел всичко възможно  за разпространението на християнската религия сред населението. В Житието му се казва: "Когато му било поверено епископското дело..., той прибавил много нови трудове към първите... Той учел клира си на това, което се отнася до черковния ред, псалмопение и молитви, та направил свещенослужителите на своята епископия да не отстъпват с нищо никому от прославените в тези неща."

Освен с чисто черковната си дейност, Климент продължил да се занимава с книжовна работа. Изпод перото му излезли редица съчинения, предназначени предимно за нуждите на черквата: жития, похвални слова и други. Тази дейност в Житието му е предадена по следния начин: "Изобщо Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на бога и на светиите и чрез  което се трогват душите."

В Житието се говори и за грижите, които проявил за строителството на църкви и манастири. В Охрид той построил манастир преди още да стане епископ. Сега "към него прибавил и друга църква, която по-късно направили архиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една съборна и две ­ на свети Климент, които били по големина много по-малки от съборната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма. По такъв начин той се стараел да премахне равнодушието на българите към божествените неща, да ги събира, привлечени от красотата на постройките."

Като епископ, вече на преклонна възраст, Климент трябвало да се раздели и да погребе най-близкия си съратник ­ Наум. И продължил да изпълнява задълженията си на духовник и книжовник.

Изнурен и престарял, през 915 г. Климент решил да се оттегли от активна дейност. Това му намерение обаче срещнало решителната съпротива на цар Симеон. Житието предава по следния начин думите, които българският владетел му казал: "Каквото и да говориш, не ще се подчиня; каквото и да правиш, не ще отстъпя; защото оттеглянето, мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство."

Подчинил се на царската воля и останал на своя епископски пост, Климент продължил и черковно-просветната си дейност. Сега именно той допълнил Триода. Но годините си казвали своето. Предчувствайки края на живота си, той направил своето завещание: подарил половината от имуществото си на епископията, а останалата част ­ на манастира, "давайки ясен пример и в случая как трябва да се печели и как да се употреби спечеленото, и че и едното, и другото са по божие внушение". По-нататък житиеписецът изтъква, че това му имущество му било дадено "от верни князе и царе" и че "не е възможно някой да е направил отказване от имота си по друг по-похвален начин, отколкото го направил великият Климент".

На 27 юли 916 г. Климент склопил очи и бил погребан в манастира "в гроб, който той сам със собствените си ръце бил приготвил от дясната страна на предната част на олтара". Така завършил живота си един заслужил за делото на старобългарската писменост и книжнина човек, посветил 30 години в служба на българската църква и на българската държава. Затова толкова правдиво звучат думите, казани за него в заключителната част на Житието му: "Чрез тебе цялата българска земя позна бога! Ти сам снабди богато църквите с песни и псалмопения, а празниците обясни с поучения. Чрез тебе с житията на светиите монасите ни напътстват към подвижничество! Чрез тебе свещениците се приучават да живеят в съгласие с каноните". (Теофилакт. Цит. съч, 73-87). Цариградската църква в Синаксара си отбелязва честването на този епископ български от Охрид в деня на неговата смърт ­ 27 юли. (ГИБИ, т. V, с. 284). .

С дейността на Климент и Наум в Македония съвпада изграждането на българската църковна организация в тези земи, както и строителството на манастири и църкви. Вече стана дума, че през 893 г. Климент бил назначен за епископ на епархиите Драгувития и Велика, а малко по-късно му било възложено "да надзирава и третия дял на българското царство". Все по това време тук вече съществували епископските епархии Деволско-Охридска и Брегалнишка. В Краткото Климентово житие се разказва, че княз Борис "опасал цялата си подвластна България със седем съборни храма", т.е. намиращи се в митрополитските средища. Засега могат да бъдат посочени със сигурност поне три от тях в Македония: в Охрид, на о-в "Св. Ахил" в Преспанското езеро и в Брегалница. (История на България, т. 2, с. 321).

Наред с построените от Климент и Наум манастири, изникнали и други църкви ­ на Овче поле, в Костур, в с. Герман на Преспанското езеро и т.н.

Покръстването на българите, изграждането на църковна организация, строителството на църкви и манастири, въвеждането на старобългарския език като официален, създаването на старобългарска книжнина ­ всичко това съдействало за формирането на българската народност през втората половина на IХ и началото на Х век. Тези процеси протичали по цялата българска държавна територия, в това число и в Македония. Затова дейността на Климент и Наум тук изиграла изключително важна роля за формирането на населението от югозападните български земи като част от единната българска народност.