В малка Скития ¹), която в VІІ век е станала ядката на българското отечество, християнството е проникнало твърде рано и се утвърдило твърде бързо. Началото му се отнася, както видяхме, към времето на Христовите апостоли. Насадено от апостол Андрея ²), то продължило да крепне и се развива и в последующе време при всичките неблагоприятни за него обстоятелства, причинени от честите нахлувания на разни варварски народи, в това число и на славяните.

1) Гръцките писатели са употребявали думата Скития в твърде обширен и неопределен смисъл (вж. Карамзин, Истор. Государ. Россiйскаго, т. С, стр. 9) ; но в същност са били две Скитии:
а) Малка Скития, която се намирала между Дунава (по долното му течение и устието), Черно море и на изток от сегашната железопътна линия Русе-Варна, или сегашната Добружа. С това име тя е известна вече в третия век. (Страбон, Geograph., Iib. VІІ, р, 5, [...], ср. Записки Одесск. Общества Исторiи и древностей, Одесса, 1844, т. І, стр. 75, Архимандрит Макарiй, Исторiя Христiанства в Россiи до равноапост. Кн. Владимира, стр. 46-47 и заб. 98) ; и
б) Голяма Скития от лявата страна на Дунава до Азовското море и Дон на изток и запад до р. Пруд с неопределени пространства към север. (Виж Потоцкiй, Географ. Помпонiя Мелы, Плинiя и Тацита в Археограф. Атлас Европейской Россiи, Спб. 1823; Архим. Макарiй, стр. 5, заб. 4; стр. 17, заб. 28 и стр. 46).

2) Известно е, че учениците на апостол Андрея - Елен, Нирин и Пен са проповядвали в Малка Скития, по бреговете на Дунава, и там са пострадали с мъченическа смърт (виж Мenologiun Graecorum, inssu Basilii imperat. Urbini 1725, t. 2,, 126; Запис. Акад. Наук, кн. VІ, стр. 106, 107; Ламанский, Славянския рукописи  в Белград и др. Библiот., стр. 110; Гласник, кн. ХVІ, стр. 37, 38; Филарет, Св. Юж. Славян, изд. ІІ, стр. 30-32).

Освен че Тертулиян свидетелствува за силата на християнството между скитите и гетите (даките) ¹), в старите мъченически актове твърде често се говори, че в главния град на малка Скития Томи ²), както и в другите скитски и долномизийски градове – Маркиянопол и Доростол, са ставали жестоки гонения против християните не само в третия, но и във втория и даже в първия век (Le Quien, Oriens. Christ. tom. І, р. 1212, 1217 и 1100).

1) Tertulliani Iib, advers. Judaeas, cap. 7, in Miqne, Patrologiae Curs. Competo tom. ІІ, 610-611. Psris. 1844; ср. Соколов, Из древней исторiй болгар, стр. 100. Гл. подробности в § за епархиите.

2) Томи - по гръцки "сека, разсичам", както произвежда това наименование на града римският писател Овидий, който е живял в него във време на своето заточение (Iib. ІІІ Tristit, eleg. 9), и следователно по славянски Сеч, ако жителите на тази област са били славяни, както дума Архим. Макарiй, Ibid. стр. 27-37, 55-58. За този знаменит град на Понта и близо да устието на Дунава, освен Овидий, (Iib. ІV, сар. 2), в четвъртия – Амиян Марцелин (Iib. ХХVІІ, сар. 3), в петия – Созомен (Hist. Eccles, Iib. VІ сар. 21: Tomis, magna et elix civitas, ad mare posita), в шестия – Прокопий. (Corp. Histor. Byz. 11. pag. 457. Venet.), даже в десетия – Константин Багрянородний (ibid., ХХІХ, р. 17 и 26) и др. Този Tomis Предбалкански (Скитски) трябва да се отличава от Tomis-а Иллирийски (ibid. ХІ, р. 446), така също и от Бесфорския Tomis, който се намирал, според Арабските писатели, в страната на черноморските руси при Азовското море (гл. О жилищах древних Руссов, Москва, 1826, стр. 46), и не трябва да се смесва с Констанца (Кюстенджа, гл. Бутков, Оборнона летописи, Несторовой стр. 159), основана от Константина Велики, защото тези градове и двата са съществували и подир десетия век, като отделни (Corp. Hist. Byz., t. ХХІХ, р. 26 и 17; Арх. Макарiй Ibid., стр. 47).

За голямата разпространеност на християнството в тази страна не остават никакви съмнения свидетелствата на блажени Теодорита и Константина Багрянородни. Според думите на първия св. Златоуст, Цариградски архиепископ, като чул за Скитите, които обитавали около Дунава, че силно жеднеят за спасение (значи те били вече предварително запознати с християнството), но нямали люде, които да удовлетворят тяхната жажда, пратил им пастири и учители*; а по известието на Константина Багрянородни (от Х в.) в Скития са се намирали между развалините на много градове някои остатъци от християнски храмове и кръстове, изрязани от камък (Corp. Hist. Byzan. Vol. ХХІХ, р. 87 (Venet. 1729) Inveniuntur autem, inter urbium collapsarum fabricas ecclesiarum indicia quaedam et cruces ex lapide tophino excultae).

Скития още от древнo време е съставлявала отделна самостоятелна епархия (Архимандрит Макарiй, Исторiя христiанства в Россiи до равноапостольнаго княза Владимира, стр. 49. За тази епархия подробно говорим по-сетне) със седалище в гр. Томи и нейните епископи са се отличили с голяма святост и енергична дейност в полза на църквата. Сведения за тях са се запазили едвам от последната четвърт на третия век, когато случайно се споменава за Скитския епископ Евангелика, който управлявал църквите в тази област във време на императора Диоклитияна (284-292), в дните на гонението на Христовата църква (Le Quien, Oriens. Christ., t. І, р. 1212; Архим. Макарiй, Ibid., стр. 50). От това време до половината на шестия век са известни цял ред Скитски или Томски епископи на брой единадесет, както следва: Филий, неизвестен по име, Вретаний, Геронтий или Терантий, Теотим І, Тимотей, Иоан,  Александър, Теотим ІІ, Патерн и Валентиниян.

1) Св. Филий светителствувал в гр. Томи във време на царуването на император Ликиния (ок. 314). Когато Ликиний в 320 г. повдигнал жестоко гонене против християните, епископ Филий тутакси бил хванат и затворен в тъмница; едновременно били хванати и затворени множество християни в разни места на Скития. Светителя бил бит с пръчки до смърт, бил предаван на разни други безчеловечни изтезания и най-после, според присъдата на съда, го хвърлили в морето. Тялото му, което изплавало на брега, било пренесено от някои благочестиви християни в къщата на Аманда, която се намирала вън от града; от него получили много болни изцеление (Рабань Мавра отнася това събитие срещу 3 януари; а паметта на св. Филия се празнува на 15 септемврий. Ср. Архим. Макарий, Jbid., стр. 50; Le Quien, Oriens Christianus, t. І, р. 1222; Бурмов, Бълг. Книжици, г. ІІ (1859), ч. ІІ, бр. 10, стр. 308).

В същия ден (3 януарий) в Томи пострадали с мъченическа смърт и трима родни братя: Аргей, Наркис и Маркелин. Тези мъченици, след дълги изтезания, били така също хвърлени в морето; а на 3 април приели мъченически венци св. Евгарий и Бенинг.

От Томи гонението на християните се разпространило и в провинцията; но и там християните се отличили със същата твърдост, както томските светители. В гр. Новидум (сега с. Дунавец) на 6 юний пострадали за вярата блаженните: Аманд, Лукий, Александър, Донат и др.; а два дена по-рано (4 юний) били хванати и замъчени: св. Зотик, Лукиян, Илия, Комар, Гадун, Нининт, Юлий и други 30 души страдалци за вярата. През септемврий в същия град свършили подвизите си за вярата с мъченическа смърт трима млади царедворци, които били заточени от Ликиния в малка Скития. Два дена преди Макровия и Гордиян. Най-после, на 1 октомврий в същия град приели мъченически венци: свв. Приск, Крискент и Евгарий. Така пред самото тържество на християнството в Римската империя, малка Скития била зрителка и обляна с кръвта на цял сонм мъченици за вярата (Филареть, Св. юж. слав., изд. ІІ, стр. 86-88) ; а това е неопровержим факт, че християнството е било в голяма сила между скитите – явен резултат от усърдната деятелност на св. Филия и неговите неизвестни предшественици;

2) Неизвестен по име, който присъствувал в 325 год., по свидетелството на Евсевия на Първия вселенски събор (Макар в списъка на епископите, които са се подписали под актовете на този събор, няма името на Скитския епископ, но е несправедливо да се отхвърли или претълкува свидетелството на Евсевия, защото в този списък са се запазили имената не на всичките присъствуващи епископи). 

3) Св. Вретаний, който свидетелствувал в царуването на ариянина император Валент (365-378). Той, през време на ариянските размирици в църквата, управлявал така мъжествено и толкова внимателно църквата си, щото пасомите му останали съвършенно чисти, незаразени от тази ерес.

За мъжеството му се съхранил следния разказ: Един път император  Валент, по време на обиколката на царството си, се отбил в гр. Томи и, по обичая, бил посрещнат в катедралния храм от епископа Вретания; в храма императорът наченал да убеждава епископа и народа да се присъединят към арияните. На тази покана епископ Вретаний отговорил отрицателно и смело се изказал в полза на учението на Никейския вселенски събор (325 г.) Императорът, раздразнен от смелия отказ, наченал да говори заплашително; но епископът не трепнал: той напуснал църквата и отишъл в друга; подире му последвал и всичкият народ; а Валент останал самичък в църквата със свитата си.

Императорът дошел извън себе си от този случай и заповядал тутакси да арестуват еп. Вретания и да го изпратят на заточение. Заповедта била приведена в изпълнение, но Валент бил принуден скоро да отмени приказа си: Скитите наченали да се вълнуват и явно да изказват негодуванието си към императора; когато, от друга страна, те, като храбро племе, били нужни на империята, понеже защищавали северните й предели от нападенията на разни варварски народи. Това заставило императора да отмени приказа си и да върне Вретания на катедрата му.

Този случай, като показал безсилието на императора, възвисил пастира в очита на пасомите, и, в същото време, подбил всяка възможност от страна на арияните да разсаждат ерестта си между Скитите.

И подир това Вретаний е бил смел борец против разните еретически заблуди и строг пазител на чистотата в нравите на низшето духовенство и на простите верующи. С тази си деятелност светителят до толкова възвишил Томската катедра, щото на нея и в подирните времена гледали  с благоговение и уважение от всичките краища на Балканския полуостров (Созомен, Ц Ис. 6, 21; ср. Теодорита, Ц. Ис., кн. 4, гл. 35; Арх. Макарiй, Ibid., стр. 51).

Подир такава възвишена деятелност, Томският светител е имал пълно право, от дълбочината на душата си, да каже наедно с богодухновений Давида: "Господи, говорих за свидетелството Ти пред царе и не се посрамих" (Пс. 118, 46; Филарет, Св. Южн. Сл. стр. 61-63). Св. Вретаний починал, за вярване, на другата година подир нравствената си победа над Валента (т. е. в 377 г.), тъй като на втория Вселенски събор (381 г.) присъствувал приемникът му, Геронтий (Ibid., 63; Никифоръ Каллистъ, Истор. 12, 13; Фанундъ, Iib. 4, р. 34; ср. Соколов, Ibid., стр. 100).

4) Св. Геронтий  или Терентий, присъствувал на втория Вселенски събор (в 381), и принадлежал към числото на онези епископи, които са имали "добра слава"; той благочестиво управлявал своите църкви, както това се вижда от обстоятелството, че поради това си усърдие се удостоил с особен одобрителен отзив от самия император Теодосия (Името Геронтий, Томски епископ, фигурира в числото на подписите под актовете на събора, а името "Терентий, епископ на Скития" - в постановлението на Теодесия, дадено подир този съббор, и се чете у историка Созомена, Hist. Eccl., Iib, ІХ. Вероятно в първия случай грешката  е била направена от преписвачите; ср. Соколов, Ibid., стр. 100; Барсов, Константинополскiй патрiарх, стр. 21.);

5) Св. Теотим І е бил "родом скит" (Созомен, Истор., кн. 7, гл. 28)  и още в 392 г. бил известен вече на Иеронима и като писател, и като епископ (Hiron. Catalog. Script. Eccles в 393 r. Socrat. Hist. Eccles, Iib. VІ, c. 12 Sozomen., 1. VІІ, сап. 26). Когато Св. Иоан Златоуст в 399 г. разглеждал на събора делото на ефеския епископ, присъствувал на този събор и "Теотим от страна на Скитските и Тракийските църкви" (Палладiй, Жизнь св. Златоуста, стр. 123).

В 402 г., когато Епифаний настоятелно изисквал от св. Златоуста и другите епископи да произнесат осъждане на Оригена, "Скитският епископ Теотим явно порицавал Епифания, като говорил: "неблагочестиво е да оскърбяваме отколе умрял, да възставаме против присъдата на старите отци и да отхвърляме одобреното от тях". Това си съждение томският епископ потвърдил с едно съчинение на Оригена, което показал на събора и прочел из него много пасажи: "това, както и другите съчинения на този отец, могат да бъдат твърде полезни за църквата, и тези, които осъждат подобни книги, безчестят и това, което в тях се говори" (Созомен, Ц. Истор. 8, 14; Сократ, Истор. 6, 12).

Св. Теотим се славил не само с просветителната си дейност, но и като мисионер, със строг и високо-нравствен живот и надарен със силата да прави чудеса.

По негово време на другия (левия) бряг на Дунава, вече се скитали хуните - див варварски народ, който покорил заселилите се по онези места от по-рано славянски племена*.

* Нестор (руски летописец) говори, че "по р. Буг живели Дулебите, по р. Днепър до Дунава и Черното море – Уличите и Тиверците (всичките славянски племена); там е Скития на Гърците" (Лаврентий, стр. 7). Митрополит Филарет мисли, че скитите и всичките томски светители са били славяни (Св. Юж. Слав., ІІ изд., стр. 63-66); а архиманската епархия по всяка вероятност е била славянска. В нея от времето, когато Златоуст е пращал мисионери до Х в., когато са се виждали остатъци от стари храмове, оседлите жители постоянно са били славяни, макар през земята им в ІІІ, ІV и последующите векове да са преминавали много други народи, които са оставали доволно продължително време в нея да живеят.

В първия и втория век в нея са живяли гетите и тирагетите, които по справедливост могат да се нарекат славяни.
(Вж. Географiю Птоломея в Ареогр. Атлас потоцкаго; Надеждин, Опыть Истор. Географiи русскаго мiра, в Библiот. Для чтения, 1837, т. 22, стр. 68-69; Ейхвалдь, О древнейших обиталищах племен славянских, Финских и пр. В същия журн; стр. 70-75. Сенковскiй, Ibid., стр. 97; Каталог книг библiот, А. Черткова, Москва, 1845, стр. 167-168) и съседните на тях Кривичи, които почитали заедно с тях един и същи отечески мъдрец Замолксиса (Ptolom Geograph. Iib. Cap 10, edit. 1538).

Във втория или поне в третия век Певтингеровата карта посочва да са живяли славяните венеди (гл. Шафарик, Славян. Древности, Москва, 1837, т. І, стр. 223, 224 и 226).

В четвъртия век, според свидетелството на Юрнанда, в Скитската страна готският крал Ерманрик (322-350) е водил кървави войни с антите, пак славяни (Jornand de Gothorum origine et rebus gestis сар. 24, ср. сар. 23 и 5); и император Валент (364-379) е заварил в нея славяни, когато преминал в Тракия (Макарiй, Ibid, стр. 58).

В петия век (от 449), според свидетелството на Константина Багрянородни, някои от римляните, на които империята се простирала до Дунава, като преминали тази река от любопитство да узнаят, кой обитава зад нея, там намерили безброен славянски народ (Constant. Porphyr. De sdminist. Imp. Сап 29; Striter., tom. ХІ, р. 20), а според свидетелството на Арменския историк Мойсея Хоренски, тези славяни са се делили на 25 племена (Mosis Choronogr., Hist. Armeniae, Iib ІІІ et epitome Geographiae, Zondini 1736, р. 347 и 439).

В седмия век, когато се преселили в тази Скития българите, намерили в нея същите славяни, само че разделени на 7 племена
(Theophanis, Chronogr., p. 236-238. Venet. 1729; Известия Византiйских историков, ч. ІV, стр. 18 и 4 и част І, стр. 93 и 94, Спб. 1770 – 1774. Россiя в Истор. Отнош. Булгар Спб. 1837, кн. 2, стр. 19 и 20).

Не са ли достатъчни тези известия да се твърди, че в м. Скития отколе са живели славяни или поне преимуществено такива, без да се отрича, че в главните й градове е имало силни гръцко-християнски поселища? Архим. Макарiй, Исторiя Христiянства в Россiи до равноапост. княза Владимира, стр. 55-58.

Еп. Теотим ходил да проповядва словото Божие между тези народи и сполучил да укроти звероподобните хуни с любвеобилните си проповеди, с увещанията, с подаръците и угощенията, които той често им давал; проповедническият му авторитет особено се повдигнал от чудесата, които той, в името на Иисуса Христа, правил, което и внушило на варварите мисълта да го нарекат "римски бог".

Църковният историк Созомен, като повестува за това, говори: "че св. Теотим бил человек възпитан в любомъдрие; когато придунавските варвари (хуните) видели Теотима и божествените му дела, които напълно съответствували на високонравствения му живот, го нарекли "римски бог", а на друго място предава следния случай:

"Един път, когато Теотим обикалял Скитската земя, насреща му се показали няколко варвари хуни, които отивали за Томи. Другарите на епископа, мислейки, че ще бъдат убити от тези хуни, започнали да плачат; сам Теотим слезнал от конете и започнал да се моли Богу на на колене; пътниците били чудесно запазени: варварите минали покрай тях без да забележат нито тях, нито конете им" (Sozomen. Iib. VІІ сар. 26; Hieron. Cdtdlog. Script. Eccles, в 393 год. Socrat. Histor. Eccles. Iib. Сар. 12).

Тъй като хуните били въобще свиреп народ и често разорявали скитските и славянските поселения, то еп. Теотим се заел да укроти техните диви нрави и обичаи. Това той достигнал, според думите на Созомена, с кротките и любезните си обръщения към тях, угощавал ги и по другарски им предлагал разни подаръци.

"Един варварин, пише историкът, като предполагал, че Теотим е богат, решил се един път с лукавство да го отведе в плен. За тази цел приготвил въже с примка (аркан). Когато епископът проповядвал, той застанал недалече от него, облегнал се на щита си и търсил случай да хвърли примката на врата му и да го отвлече подир конете си; но когато подигнал ръката си да извърши това, ръката му останала неподвижна, протегната във въздуха; ръката се отпуснала едва след като епископът простил престъпника и се помолил за него. Въобще говори се за него, че еп. Теотим живял прост и строг живот, ядял не в определено време, а когато чувствувал нужда; носел постоянно дълги коси, и това наченал от как захванал да изучава любомъдрието" (Созомен, Ц. Истор. кн. 7, гл. 26; Сократ, Церк. Исторiя, кн. VІ, стр. 12; Hieronim., Cdtslog. Script. Eccles, в 393 г.).

Св. Теотим се трудил и над развитието на църковната литература, която давала обилна духовна храна на верующите и била надеждна защита против езичеството и философията му, а така също и против разните еретически заблуждения, които са изобилвали във времето на светителя. За тази му дейност Блажений Йероним пише: "Теотим издал в разговори, по образеца на старото красноречие, кратки и прекрасни трактати и, както се научавам, пише и други съчинения" (De vir. Illustr. 131). А Леонтий, който е живял наскоро подир Теотима, е цитирал някои кратки места от две негови съчинения: "За учението на Спасителя" и "Против идолите" (Местата, които май е напечатал в Collect. Vet. Avct. 7, 99, 107). От последнето съчинение е цитирал и св. Дамаскин в Паралелите си, в следните глави: "За Битието", "За Поста" и в тълкуването на думите: "Ако принесеш дара си на олтаря" (Parallela, з. 640, 675, 694, 785).

Блажени Теотим починал вероятно не по-късно от 432 година (под определенията на събора в 431 г. Св. Теотим се е подписал). Чествуването му, по римския Мартирологий, се извършва на 20 април (Григорович, Путишеств., стр. 18; Филарет, Св. Юж. Слав., стр. 63-66; Макарiй, Истор. Рус. церк., стр. 51-52).

6) Тимотей, който е присъствувал на Третия вселенски събор (в 431 г.) [...].

7) Иоан, починал до 448 година. Известен е бил в църквата, като писател на изобличителни слова против Несторияните и Евтихияните.

8) Александър в 449 година е присъствувал на поместния Константинополски събор, който се състоял под председателството на патриарха Флавияна по делото на Евтихия, а в 451 год. – и на Четвъртия вселенски или Халкидонски събор.

9) Теотим ІІ е известен по своето ответно послание до императора Лъва (457-474 г.), което се захваща с думите: "До Благочестивийшия Господарь и християнейши императорь Левъ отъ Теотима, смиренния Скитски епископъ".

10) Патерн е управлявал Скитската епархия в онова време, когато скитските монаси наченали (ок. 520 г.) да разпространяват нечестивата мисъл, че един от Троица е пострадал за нас със самото си Божество*, и е присъствувал на поместния Константинополски събор (в 520 г.), който избрал на Цариградската катедра патриарха Епифания.

* Подробности за тези скитски монаси и техните лъжеучения виж в Baronii, Ammales Ecclesiast., t. VІІ, р. 39-60 (Antverpen, 1603). Няма съмнение, че в числото им са се намирали монаси и от Томската или Скитската епархия, защото ясно се говори, че те наедно с епископите на своята провинция изобличавали, между другите и Патерна Томитански в Несторевата ерес и някои свои епископи, че не са искали да приемат тяхното ново мнение. Но упоменяването на много епископи, които тези монаси наричали свои и ги представявали за последователи на Нестория, показва, че в случая, под общото име "скитски монаси", са се намирали монаси и от други варварски народи, просветени с християнството, които не рядко гърците въобще наричали Скити. По всяка вероятност, тук са били най-много монаси от Арменската църква, в която в това време е достигнало до крайна степен поменатото лъжеучение, че Бог-Слово е бил разпнат и умрял, като Бог, със своето безсмъртно естество – до като най-после в 554 г. не е било утвърдено и от поместния Тибенски събор на арменската църква. Le Quien, Orien. Christ. І, р. 1360; Архим. Макарiй,  Ibid., стр. 52, заб. 111.

11) Валентиниян е заемал томската катедра в последните години от първата половина на шестия век (549 г.), както това се вижда от ответното послание до него на папа Вигилия за трите глави (de tribus capitulic), което е било адресирано в 549 или 550 г. и четено на петия вселенски събор (в 553 г.) (Le Quien, Oriens Christ., t. І, р. 1212-1216).

За последующите скитски иераси, както и за съдбата на самата епархия, не са се запазили никакви сведения. Няма съмнение, че тя първа се изложила на всичките бедствия и опустошения отт варварите, които от времето на импер. Юстинияна (529 г.) наченали непрекъснато да нападат от към Дунава на Римската империя (Procopius., Corp. Hist. Byz. Venet. 1729, t. ХІ, р. 316; Известiя Визант. Историков,  т. І, стр. 3-4). Може би даже, на време, вследствие на тези опустошения, скитската епархия и съвсем да е оставала без главен пастир. Но това е било само временно, а съвършено тя не е била уничтожена, защото за нея се упоменава даже в края на деветия век в устава на Лъва Премъдри (886-911) в числото на митрополитите, подведомствени на Константинополския патриарх (Corp. Hist. Byz, t. ХХІІІ, р. 293 и 315; но в устава на същия император, публикуван от Гелцера, гр. Томи не се среща. [...]). Градовете на малка Скития, без да се гледа на многократните им разорения, така също са съществували в деветия, даже в десетия век, както това свидетелствуват Хиерокл и Константин Багрянородний (Ibid., ХХІХ, р. 17 и 26).

Главното преимущество на скитските йерарси до Халкидонския събор  (451 г.) се е състояло в това, че те са били независими в управлението на своята епархия, и са се наричали самовластни. Този събор в 28-то си правило, наедно с другите епархии, които са се намирали в пределите на варварите, е подчинил на Цариградския партриарх и скитската*. Но при всичко това вътрешната своя самовластност скитските епископи са запазили за себе си и след Халкидонския събор до самия край на съществуването на своята епархия (Cоrp. Hist. Byz, t. ХХІІІ, р. 293 и 315), макар с автокефалния си титул да не съединявали вече старата власт. В по-късно време те стават известни с ново, по-почетно име: Архиепископи, в смисъл на областни митрополити (Ibid., p. 315 et Le Quiem Christ., t. p. 1212), на които в VІ-VІІ векове са били подчинени 14 епископии, за които говорим по-сетне.

Въобще силата на православието и християнското благочестие до VІІ век в Малка Скития е била твърде голяма. Това се вижда и от следните няколко достоверни исторически факти.

В първите векове на християнството, в дните на гоненията на църквата, тамошните християни, подобно на другите, не са се страхували да полагат живота си за вярата (Le Quien, Ibid., t. р. 1212); в четвъртия и петия векове те наедно с пастирите си са останали твърди в православието, без да се гледа на всичките изкушения против тях от страна на Ариевата и други ереси (С изключение само на някои скитски монаси, против които прочее силно е противостоял местният епископ, а с него и всичкото паство) – и това по двете страни на Дунава (Sozomen. Histor. Eccles. Iib. VІ, сар. 21; срав. Basil. Magn. Epistola, p. 138):. на църквата на Mалка Скития са сочили още тогава, като на една от образцовите по чистотата на вярата и вътрешното благоустройство, а на пасомите в нея, като на такива православни, които са се отличавали с дълбоко уважение към своите духовни пастири (Sozomen. Histor. Iib. VІІ, сар. 9 et. Iib. VІ, сар. 21; Theodoret.. Histor. Eccles., Iib. ІV, сар. 35). В същото време се упоменава и за благочестивия обичай на съседните гети или даки да носят със себе си във време на войни походни църкви (Hieronim, Epist. аd Letam ХV в кн. 11 по сборника на Каталани).

В началото на VІ век (505-514) жителите на малка Скития с Мизийците и Тракийците, както думат Теофан и Кедрин, от ревност към православието, сами поканили при себе си военоначалника Виталияна и с радост са се стекли под знамената му, за да защитят с оръжие в ръце св. вяра от злочестивия император Анастасия, който, като приел евтихиянството и изпъдил от Константинопол православния патриарх Македония и всичките православни епископи, искал да го насади и в тези страни, за което почнал да преследва и истинските чада на църквата (Theophanisq Chronogr. P. 107-111. Venet. 1729; Чертков, О переводе Манассиной летописи, стр. 40; Архим Манакарiй, исторiя христiанства в Росiи до равноапост. Княза Владимира, стр. 59-60; Бурмов, Български Книжици, г. ІІ (1859), r. ІІ, бр. 14, 429).

Такава е била силата на християнството в тази страна до идването на българите, които са я намерили напълно християнизирана и с гръцки свещеници по градовете и селата, както това са заявили и техните представители на Константинополския събор в 870 година (Migne, Patrol., t. 128q p. 1392] Guill. Bibl. Vita Hadrian. Ap. Assemani, ІІ. Р. 190; Шафарик Славянскiя древности, т. ІІ, кн. І, стр. 261, 293 и забележка 105). Но от постоянните нашествия на славяните и после на самите българи, тази сила на християнството е била силно стеснена; тогава са били разрушени градовете: Палмати, Улмитон, Адина и много други в малка Скития*; те станали стопани на тази страна и за това сведенията за църковния й живот се прекъсват от това време (Соколов М., из Древн. Истор. Болгар, стр. 101).