16. 6. Божият народ - пътя от тук Древната Българска Цивилизация

https://www.otizvora.com/files2016/nt-bogove-i-knigi.pdf

Николай Тодоров, доктор по филология

Този район, който сега е твърдо част от Гърция, някога е бил

граничен... Той действително в ранно класическо време е бил зает от

тракийски племена, варвари, които не са говорили гръцки език. Няма

съмнение, че те наистина са говорели тракийски език, почти еднакъв с

този, на който днес се говори в България…

Сър Колин Ренфрю, „Археология и език“

В превод на български: „…че повечето от тях (от най-древните мъдреци и философи) – бяха варвари
по произход, и са се образовали от варвари, няма смисъл и да се говори: Питагор е бил по произход
тирен3; Антистен – фръг, а Орфей одръз, или трак…“
В случая е важно да се отбележи, че всъщност и голяма част от тъй наречените
елински имена са по произход „варварски“, сиреч чужди. Че гърците са заимствали думи
от „варварите“, го твърди Сократ в диалога си „Кратил“4:
На български: „...много имена елините са заимствали от варварите, особено тези елини, които живеят
сред варварите“.
А според Херодот едва ли не всички имена на боговете гърците всъщност са
заимствали от „варварите“. Той твърди, че почти всички имена на боговете са дошли в
Гърция от „варварите“, ср: „след време запитали оракула в Додона за имената, понеже
това прорицалище се смята за най-старото при елините, и по това време било
единствено. След като пеласгите попитали в Додона дали да приемат имената,
дошли от варварите, прорицанието било да ги използват. От този момент нататък
започнали да принасят жертви, служейки си с имената на боговете; а от пеласгите по-
късно ги взели елините.“5 (вж. по-долу оригиналния цитат от Херодот):
Същото твърдят и съвременни специалисти по старогръцки език. Според известния
руски антиковед, философ и лингвист А. Ф. Лосев, догръцки са имената на Хера,
Аполон, Лето, Хефест и Арес. По-късно той добавя в списъка на негръцки имена също и
Хермес и Ирида. Всъщност, списъкът е отворен – особено ако се вземе предвид горе
приведеното мнение на Херодот, че почти всички имена на „елинските“ богове не са
гръцки. Например немският лингвист Фик смята за негръцко (фригийско, а значи и
тракийско) и името на обиталището на Зевс: „Олимп“, вж.6
В този списък, обаче, липсва интересуващото ни име на „главния“ бог на „гръцкия“
Олимп – Зевс, като се смята за съвсем естествено това божеско име да е гръцко. Но дали
наистина е така?
3 От цитата личи, че Питагор е бил тирен, а тирените според Софокъл, Хеланик Лесбоски и др. са били пеласги.
4 Platonis opera, t.I, tetralogia II, Cratylus
5 Херодот. История, книга втора – Евтерпа, 52. Превел Петьо Ангелов.
6 Vorgriechische Ortsnamen als Quelle fьr die Vorgeschichte Griechenlands. Fick, August. Gцttingen, 1905 - 1909

II. „Варварският“ произход на името „Зевс“,
или
на кой език името „Зевс“ означава „живот“
В етимологичния речник на старогръцкия език с автори Йо. Даниел и А. Ленеп се
цитират Фурнут (Корнут) и Хераклид, които извеждат значението на името Зевс (Ζευσ ) от
гръцкия глагол ζεω, означаващ „наблюдавам“, ср7.
Глаголът ζεω според същите автори има и още едно значение: „кипя, вря“. По такъв
начин, ако се търси етимологията му в старогръцки език, името на Зевс би могло да
означава „наблюдаващ“, или „врящ, кипящ“. Това не би могло да бъде епитет или
определение на бог, каквито и словесни еквилибристики да се правят.
Същевременно, античните автори почти единодушно извеждат името Зевс от
„живот“, „първопричина на живот“. Ето какво пише за това Лосев:
„Особенно интересны античные этимологии имени Зевса, которые, не
выдерживая никакой критики с точки зрения современной лингвистики, являются
тем не менее весьма важным материалом для историка-мифолога.... Все античные
этимологии слова «Зевс» (в основном они перечислены у философа-стоика III в. до н. э.
Корнута, № 6 а, и в Большом Этимологике, № 6 b) можно разделить на две категории: на
производные от корня, означающего «жизнь», и от корня, обозначающего
«первопричину». ... Все эти античные попытки разгадать имя Зевса для нас чрезвычайно
важны, ибо и они тоже в основной своей направленности понимают имя Зевса как
«жизнь», «первопричина жизни». Об этом свидетельствует длинный ряд текстов,
принадлежащих самым разнообразным авторам и с удивительным единогласием и
упорством выдвигающих одну и ту же «жизненную» этимологию. Это — не «бытие»,
не «идея», не «сила» или «могущество», не «дух», не «материя», не «ум» или «разум», а
именно «жизнь» — всякая жизнь: и мировая, и человеческая, т. е. или самая
субстанция жизни, или ее первопринцип, или ее внешнее проявление“8.
За отбелязване са два важни момента от горе приведените цитати:
1. По мнение на Форнут и Хераклид, ако се търсят корените му в старогръцкия
език, името Зевс (Ζευσ) може да бъде извеждано само от глагола ζεω, който означава
„наблюдавам“, или „кипя, вря“.
2.Античните гръцки етимологии, извеждащи името на Зевс от „живот“, от гледна
точка на съвременната етимологична наука, не издържат на никаква критика, или, с други
думи, те са безоснователни. Независимо от това, „с учудващо единогласие и упорство
най-разнообразни антични автори изтъкват една и съща етимология – „живот“.
При тази ситуация остава неясно, на какво основание античните автори извеждат
името на Зевс от думата „живот“. Как да си обясним това „учудващо единогласие и
упорство“?
7 Io. Daniel, A. Lennep, Etymologicum linguae graecae. Lipsiae 1790
8 Лосев Α. Φ. Мифология греков и римлян. — М.: Мысль, 1996

Диалогът „Кратил“ съдържа неудачен, приписван на Сократ опит да се обясни
значението „живот“ на името Зевс чрез гръцки език (за мене това е късна интерполация,
целяща именно чрез авторитета на Сократ да се „докаже“ гръцкия произход на името
Зевс). В него се твърди, че всъщност истинското име на Зевс не било Зевс, а е един израз,
състоящ се от две думи: Диа и Зън (което ще рече, че първоначалното име на Зевс според
автора на тази измислица е било Диазън – такава форма не е отбелязана никъде – НТ), и
този израз на старогръцки бил означавал „чрез (него) е животът“. Но после гърците по
неясни причини били разделили името на най-главния си бог на две части, като едната
част била използвана от носители на едни диалекти, а другата – от носители на други
диалекти. Тук няма да се спирам на абсурдността на подобна „етимология“, но ми се ще да
отбележа, че в същия диалог Сократ всъщност дава ключ към разбирането на думата
„Зевс“ като „живот“, който ключ, за съжаление, досега не е забелязан и не е използван.
А този ключ е следният.
В приведения по-горе цитат от същия диалог – Кратил, Сократ твърди, че гърците
са заимствали много имена от „варварите“. По-нататък той казва:
В превод на български: Сократ: „Ако някой се опита да определи, доколко правилни са тези имена,
изхождайки от елинския език, а не от този език, от който тези имена са взети, той, естествено, няма да
успее.“
Смисълът на изказването на Сократ е следният: ако не можем да изведем едно или
друго име от елинския език, то най-вероятно това име да е от чужд („варварски“)
произход, и съответно трябва да търсим обяснение на това име в съответния чужд език, от
който това име е дошло в езика на елините.
Кой ще е този език?
В един орфически химн Зевс е наречен „добрия, милия бог“ (μειλιχιοσ”), „даряващ
живот“ (βιοδωτορα):
Орфей е бил тракийски поет, цар и философ, и е логично да се предположи, че е
пял песните си на своя роден език, който със сигурност не е бил гръцки. Горе приведеният
текст е на старогръцки. Нищо чудно текстът да е преведен от езика на „траките“. Не са
малко податъците, че този език е бил основата на съвременния славянобългарски език, и
един от тях е епитетът на Зевс – изписан от гърците като милихос, а всъщност – мили, ср.
съвременния български израз „мили, боже!“
Но защо Зевс е наречен „даващ, даряващ живот“?
В книгата си „Мит и символ“ ученият Ариел Голан споменава, че името на единия
от лидийските богове е било Ziva. Лидийците, или по-точно лидите, людете са балкански
народ, и едно от потвържденията за това е самото им име Λυδοι, Lydoi, което име академик
Владимир Георгиев обяснява чрез старобългарското „люди“ (съвременното българско
люде, рус. люди!) Не е без значение и фактът, че лидите (людете) са се покланяли на

тракийския бог Сабазий. Според Стефан Византийски9, Лидия – това е страна, която се
нарича още и Меония, от реката Меон, течаща по Ахаида (= Ахая), вж.
Ахаида, или Ахая, Ахея е несъмнено балканска страна (страната на омировите
ахейци). Според други източници, Лидия е била съседна на Магнезия, а Магнезия е област
в Тесалия. Обясненията, че Магнезия се била намирала в Мала Азия, и се е наричала по
името на магнетите – преселници от Тесалия в Мала Азия, не се потвърждават от анализа
на географските реалности от онова време, тъй като в античността с думата „Азия“ се е
означавал Епир, съседен на Тесалия, вж. Евстатий10:
В свободен и съкратен превод: Тъй като страната Азия се нарича по името на Асий Атов..., който пък се
казва така по името на Азия, майката на Прометей... Тя (страната Азия – НТ) е наричана от атическите
историци Асида (Азида). Казват, че Азий философът..., по името на този славен човек е и страната,
която по-рано се е казвала Епир, е била преименувана в Азия. .... Нарича се Азия, същото е както и
Епир.
Че с името Азия е бил обозначаван днешният Епир (северозападна Гърция и южна
Албания), го потвърждава и Стефан Византийски, вж11.
В превод: Азия, това е град в Лидия до Тмол12... Наричат Азия също и Епир, по
града в Лидия.
Град Азио е споменат в Епир от френския изследовател Д`Анвил, който смята, че
руините в местността, наричана от местните жители Азио, е старият Актиум, или
Анакториум, вж.13
9 Stephanus. De Urbibus. В случая Стефан Византийски цитира Хезихий, който твърди, че Лидия и Меодния е
едно и също, а Меония се нарича по реката Меона, която пък тече и през Ахея.
10 Eustatii commentarii ad Homeri Odysseam, t. I, Lipsiae, 1835.
11 Stephanos Peri poleon, Venetiis, M.D.II.
12 Според мен името Тмол всъщност е изопачено име на планината Тмор, или Томорица, планина в Епир - НТ.
13 Jean B. Bourguignon d` Anville, John Horsley, Compendium of ancient geography, London, 1791, v. I, p. 209

С една дума Лидия, или по-правилно – Людия (Λυδια)14, е била област в Епир, в
която се е намирал градът Азио (името е съхранено до края на XVIII век), по чието име
целият Епир е бил наречен Азия. Лидия е била населена с жители, които са се казвали
люди (Λυδοι), или люде. Не е трудно да се досетим, чии предци са били тези люде.
Интересно потвърждение, че Лидия все пак е била балканска земя, намираме в
книгата на акад. Димитър Дечев „Die thrakische Sprachresten15“, в която той е събрал
споменаванията на тракийски имена в античната и средновековната литература. За
топонима Alorus той привежда следните цитати:
В превод на български: Алор, местно име. – 1. Град в Пеония. Птоломей. – 2. Град в Македония.
Страбон, 7, фргм. 20. Алор е в Ботиея, до Пидн в Пиерия. Стефан Византийски, 80, 18: „Алор, град в
Македония…. Скилак, 66: Алор, град и река в Лидия. Помпоний Мела, 2, 35: между Пеней и Аксий е
Алор.
Алор, река до Драч, Аппиан, Граждански войни 2, 56.
И така, Алор е град в Пеония, Македония, Лидия. А също и река в Лидия, и река
край Дирахий (на български Драч – днешния град Дуръс в Албания). Потвърждава се
тезата ми, че всъщност страната Лидия се е намирала в Епир. Херодот, Страбон и
Птоломей, и др. споменават река Людия в Македония.
Интересно потвърждение, че с името Асия, или Азия е била обозначавана област в
югозападната част на Балканския полуостров, намираме у Стефан Веркович, който в
14 Впрочем, не е изключено още в древнобългарските диалекти успоредно да са се употребявали и двата
варианта на етнонима: люди и лиди, подобно на любе и либе. За това ни подсеща фактът, че името Лидия
(което вероятно произлиза от етнонима лиди/люди) е много популярно сред славянските народи,
включително и българския.
15 D. Detschew, Die thrakische Sprachresten, Wien 1957

неговото описание на Македония споменава албанското племе асии16, съседно на
македонското племе мияци и албанското миридити:
16 Описание быта Болгар населяющих Македонию: Сочинение Стефана Верковича, Москва, 1868 г., стр. 6

III. Божеството Живот, Живе, Жив, Жива
в славянската (включително и българската) митология
Като се вземе предвид, че нито в гръцката, нито в латинската азбука има буква за
звук Ж, напълно е правомерно да се предположи, че името на бога на лидите, или людете,
отбелязан на латински като Ziva, е било Жива, или Живе17. Основание за подобно
предположение намираме в текстове, третиращи стари славянски богове.
Един от първите, който споменава наред с други славянски богове и божеството
Живе е полският летописец Ян Длугош (15 век):
В превод на български: ...богиня на живота, която се е казвала Живе.
От цитата, тъй като текстът е латински, ясно личи, че началната буква на името на
богинята на живота е записан с латинско Z - Ζywie, тъй като в латинската азбука липсва
буква Ж. У полския летописец от 16 век Мартин Белски, началната буква е вече Ж (Z с
точка или запетая-апостроф над нея), вж.:
Сънародникът на Белски – Прокош (18 век), който пише на латински, успява да
отбележи същия звук Ж в божеското име Живе, и образуваното от него име на храма
Живец с апостроф над Z дори в латинския текст ср18.
Същият Прокош обаче отбелязва името Живе и като име на мъжко божество, което
е син на бог Трг, Трж и е „създател на живота ... върховен властелин на Вселената“.
Бог Живе се споменава и от друг полски летописец – Матей Стрийковски (16 век).
Изследователят на лужишките славяни – А. Френцел, отбелязва божеското име
Жива чрез латинските букви S, но също и Z, вж.:
В превод на български: „Сива, богиня на Живота: полск. Живе (Zywie)“
17 За това предположение съм подсетен от Григор Симов, който го изказва за пръв път в през март 2011
година в блога: http://sparotok.blog.bg/politika/2011/03/25/kakvo-oznachava-imeto-na-trakiiskoto-pleme-
odrisi.716385. Тук просто доразвивам и научно обосновавам идеята на Григор Симов.
18 Chronicon slavo-sarmaticum Procosii, Anno 1827, Vaesaviae

И накрая, редно е да отбележим, че божеските имена Жив, Живе, Жива са
съхранени в българския фолклор, записан в Родопите от Стефан Веркович и Иван
Гологанов в сборника „Веда словена“19
Формата Живна Бога всъщност е отражение на Жива Бога, вж. бълг. фолк. израз
„божне ле“ вм. „боже ле“.
Божеското име с корен жив- обаче по-често се среща във „Веда словена“ като име
на женско божество: Жива Юда, Юда Жива Самовила, вж.:
Фактът, че едно и също име се прилага ту към женско, ту към мъжко божество, като
първото доминира, показва, че фолклорът е създаван в период, когато се е започнало
преминаване от матриархат към патриархат: първоначално източник на живота според
представите на древните траки е била жена – Великата богиня майка, а след като е
настъпил патриархатът същата функция преминава към мъжкото божество, което се
възприема като баща, демиург, създател на живота и вселената. Това свидетелства за
голямата древност на цитираните фолклорни произведения.
В горе приведените примери видяхме, че звук началният звук „Ж“, в божеското име
„Живе, Жива“ в текстове, написани с латинска азбука, обикновено се обозначава с буква
Ζ, а в немскоезичните текстове дори с буквата S, вж. Sivva у Френцел. Причината е липсата
на буква Ж в латинската азбука. Някои автори се опитват да приспособят латинската
азбука за обозначаване на звук Ж, като добавят точка или апостроф над буквата Ζ.
Името, достигнало до нас във вида Ζευσ всъщност е заемка в старогръцкия език от
съседните древнобългарски („тракийски“) племена, в които то оригинално е звучало Жив,
Живо или Живе. Името е съхранено в българския именник в такива имена като Живо,
Жива, Живко, Живка и др., а Цани Гинчев споменава и име Жева. Тъй като в гръцката
азбука няма специална буква за Ж, началната буква на името на бог Живе не може да се
предаде на гръцки по друг начин, освен с буквата Z.
Античните автори, които са обяснявали това име като свързано с представата за
живота, най-малкото са знаели езика на племената, от които това име е проникнало в
старогръцкия език, – а по-вероятно е те самите да са били родом от тези племена, и са
19 Веда славян, собрал и издал Стефан Веркович, С-Петербург, 1881

етимологично са свързани, или иначе казано, имат един и същ произход), тази дума не
може да бъде дума от друг освен от славянски език.
Първият пробив в правилната посока е направен от изтъкнатия български езиковед
Владимир Георгиев, който е съзрял в текста най-малко две думи от съвременния български
език: личното местоимение „аз“ и предлога „до“, вж. разшифровката на Вл. Георгиев21
Още по-голям напредък е постигнат от инженер Емил Живков. Опирайки се на
първоначалния прочит на акад. Владимир Георгиев, той правилно разчита още пет
съвременни български думи от надписа: 1) „притежателно местоимение „ти“; 2) съюзът
„а“; 3) косвена падежна форма „мен" на личното местоимение „аз“; 4) личното
местоимение „ти“ и 5) глагола „лежи“.
Но главната заслуга на инженер Емил Живков е в това, че той пръв смело на
всеослушание определи езика на надписа като български. Разбира се, тази смелост му
костваше пълно игнориране на прочита му от страна на специалистите; впрочем те без
това едва ли щяха да обърнат внимание на неговия опит за разчитане на „тракийския“
надпис. Длъжен съм да отбележа обаче, че лично на мен ми направи голямо впечатление
резултатът от усилията на инженер Емил Живков, което ме накара да се замисля сериозно
върху този текст. Прочитът на Емил Живков е следният22:
ROLISTENE - AS - NERENEA - TI - LTEA - NHSKO - A - RAZEA - DO - MEAN -
TI - LEZU - PTAMIHERAZHLTA
Същото с кирилица:
Ролистене, аз Неренеа ти, лтея ниско, а разеа до мен ти лежи, --------------.
Тълкуване на инж. Емил Живков: Ролистене, аз, твоята Неренеа, тлея тук долу,
а сразен до мен ти лежи(ш), -------
21 Цитатът е от книгата на акад. Владимир Георгиев „Траките и техният език“, София, 1977, стр. 108-109
22 Емил Живков, „Траките са българи“. Сп. „АВИТОХОЛ“, книжка 22-23, 2002 г.

2. Моят прочит на надписа от Езерово
Преди да представя на вниманието на читателите моя прочит на текста на
надписа, искам да обърна внимание на една дребна, но съществена подробност от
надписа, която може да бъде забелязана с невъоръжено око при някои от снимките
на пръстена. Представям една такава снимка:
Ако се вгледаме по-внимателно в текста върху пръстена, ще забележим, че
последната буква в третия ред не е буква А, както е прието да се счита, а по-скоро е Δ –
„делта“, тъй като напречната чертица, съединяваща двете наклонени вертикални, се
намира най-отдолу и съединява краищата на наклонените, а не ги пресича, по средата,
както би трябвало да бъде, ако това беше А (сравни останалите букви А в същия надпис,
присъстващи във всеки ред на надписа).
По такъв начин, надписът изглежда така:
ΡOΛΙΣΤΕΝΕΑΣΝΕΡΕΝΕΑΤΙΛΤΕΑΝΗΣΚΟΔΡΑ ΕΑΔΟΜΕΑΝΤΙΛΕ ΥΠΤΑΜΙΗΕΡΑ ΗΛΤΑ
Разделям надписа на думи по следния начин:
ΡOΛΙΣΤΕΝΕ ΑΣ ΝΕΡΕΝΕΑ ΤΙ ΛΤΕΑ ΝΗΣΚΟ ΔΡΑ Ε Α ΔΟ ΜΕΑΝ ΤΙ ΛΕ Υ Π ΤΑ ΜΙ ΗΕΡΑ
ΗΛΤΑ
Необходими предварителни забележки:
1. Буквата в надписа досега всички тълкуваха като Ζ („зета“). Според мен това е
неправилно, тъй като графичното изображение няма нищо общо със Ζ, а е знак за
някакъв друг звук. Напълно е логично да се предположи, че буквеният знак всъщност е
буква за звук Ж. Като изхождаме от горе отбелязания факт, че тъй наречената гръцка
азбука всъщност не е създавана за гръцкия език, а за езика на пелазгите (= пелагрите,
пелгерите, българите), имаме основание да мислим, че в тази азбука е имало буква за звук
Ж; тази буква гърците, които са взели азбуката от пеласгите, са премахнали, тъй като в
гръцкия език звук Ж няма, съответно няма нужда и от буква за него. В анализирания
надпис обаче текстът е написан на български език, съответно е използвана изконната буква
за звук Ж.
2. Буквата Н в старогръцкия език служела за обозначаване на гласен звук Ъ, а в
много случаи и на неударен гласен звук А. Близко е до ума, че и в древнобългарския език,

на който е написан анализирания текст, тази буква е имала същото значение: в думата
НЕРА тя обозначава неударен звук А, съответно думата ще е била АЕРА, аера, която дума
е съхранена в старобългарския език във вид на аеръ (въздух), а в съвременните български
диалекти тя е съхранена във формата „яра“ (въздух, мараня и др.)
3. В „гръцката“ – а всъщност пеласгийската, пратракийската, древнобългарската –
азбука липсва отделна буква за тъй нареченото двойно (широко) Е – чиято звукова
стойност, между другото, и в съвременния румънски език, подобно на коментирания
надпис, се обозначава със звукосъчетание ЕА). В по-късно създадената кирилица същата
звукова стойност до ХХ век е обозначавана с буквата „ят“ - ѣ, а в съвременния български и
руски езици с буква Я, сиреч ЕА=Я.
Като се вземат предвид:
а) обикновената практика на изпускане (синкопа, елизия) на неударени гласни
между съгласните в старата писменост, а и в говоримата реч;
б) сливането на съседни еднакви или подобни гласни или съгласни звукове
(включително и краесловния в предходната дума и началния в следходната) в един, когато
се срещат един до друг в изречението (тъй наречената междусловна фонетика –
фонетични закономерности на говоримата реч), сиреч в такива позиции АПлакия. Нищо чудно реално името на колонията да е било Бълагия, а на самите
жители – бълаги, или бълагари>/българи.
49 Името «албанци» е измислено от латинците, местните племена и народи не го употребявали.

има вариант арбери (Арберия)ЖЕВ, а след като му се добавя окончание – С, което

окончание в гръцкия език се добавя към всяка дума от мъжки род в именителен падеж,

става ЗЕВС (ΖΕΥΣ) –тъй като гърците, както вече отбелязах по-горе, още от самото начало

са изхвърлили от азбуката буквата за звук Ж, като при заимстване на думи от чужди езици,

съдържащи звук Ж, те произнасят съответния звук като З, и го обозначават с буквата Ζ.

-------------------------------------

Използвана литература:

1. Abraham Frentzel. Commentarius philologico-historicus de diis Soraborum aliorumque

Slavorum, In quo Slavorum antiquitatues, multague hastenus obscura illustrantur,aut

minus recte intellecta & scripta corriguntur В: Scriptorum rerum Lusitacarum, Lipsiae,

1719

2. Antiphontis orationes et fragmenta, edidit Fredericus Blass, Lipsiae

3. Bibliothek der alten Literatur und Kunst, Erstes Stueck, Goettingen, 1776, Proclus, Peri

Omerou

4. Chronicon slavo-sarmaticum Procosii, Anno 1827, Vaesaviae

5. Clementis Alexandrini opera, quae extant, Stromatum, Lib I, XVI. Venetiis, MDCCLVII.

6. Colin Renfrew, Archeology and language, Cambridge, 1990

7. D. Detschew, Die thrakische Sprachresten, Wien 1957

8. Diodori Sicul Bibliothecae historicae, t.I, Lipsiae

9. Etymologicon magnum, opera Friderici Sylburgii, Lipsiae 1816

10. Eustatii commentarii ad Homeri Odysseam, t. I, Lipsiae, 1835

11. Glotta, VII, 2/3, Goettingen, 1916

12. Greek-English Lexicon, H.G. Liddell, NY, 1883

13. ΗΡΟΔΟΤΟΥ ΙΣΤΩΡΙΟΝ ΛΟΓΟΙ Θ, Boston, 1842

14. Io. Daniel, A. Lennep, Etymologicum linguae graecae Lipsiae 1790

15. Ioanni Dlugossi seu Longini historiae Polonicae, Lipsiae, 1712

16. Jean Baptiste Bourguignon d Anville, John Horsley, Compendium of ancient geography,

London, 1791

17. Klementos Alexandreos ta heuriskomena, Stromatum

18. Pii II Pon. Max. Asiae Europaque elegantissima descriptio..., Parisii 1534

19. Platonis Opera, Londini, t. I, 1905

20. Pokorny, J. Indogermanisches etymologisches Wцrterbuch. 2 Bde. Francke: Bern-

Mьnchen, 1959

21. Siculi Bibliothecae Historicae, Diodori Libri III

22. Stephanos Peri poleon, Venetiis, M.D.II

23. Stephanus. De Urbibus

24. Strabonis rerum geographicarum libri XVII..., , tom I, Oxonii, 1807

25. Svidae lexicon, Cantabrigia, MDCCV

26. Theophylacti Simocattae Historiae, кн.VI, 6 стр.233; . Stutgardiae 1972

27. Vorgriechische Ortsnamen als Quelle fьr die Vorgeschichte Griechenlands. Fick, August.

Gцttingen, 1905 - 1909

28. ΑΛΚΙΔΑΜΑΝΤΟΣ ΟΔΥΣΣΕΥΣ В: Antiphontis orationes et fragmenta, edidit Fredericus

Blass, Lipsiae

29. Антон Рачев. Славяни ли са траките?

http://www.svevlad.org.rs/bajoslovlje/konferencija/racev.html

30. Богдан Богданов. Орфей и древната митология на Балканите. София, 2006

31. Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов. Поредица

Брегалница № 2. Зиези екс куо Вулгарес, София, 2006

32. Български етимологичен речник, София, 2007, т. І.

33. Веда славян, собрал и издал Стефан Веркович, С-Петербург, 1881

34. Владимир Георгиев “Траките и техният език”, София, 1977

35. Найден Геров, Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и

руски“ , Пловдив, 1895–1904.

36. Гинчев, Цани. По няколко думи. София, 1988

37. Емил Живков, “Траките са българи”. Сп. “АВИТОХОЛ” книжка 22-23, 2002 г.

38. Йордан Заимов. Българският именник, София, 1994

39. Летописта на Константин Манасий. Фототипно издание на Ватиканския препис.

София, 1963.

40. Лосев Α. Φ. Мифология греков и римлян. — М.: Мысль, 1996

41. Ковачев, Николай. Честотно – етимологичен речник на личните

имена в съвременната българска антропонимия. Велико Търново, 1995

42. Никола Гигов. Орфей и азбуката, София 2006, трето издание.

43. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. III. София, 1964

г.

44. Описание быта Болгар населяющих Македонию: Сочинение Стефана Верковича,

Москва, 1868 г.

45. Херодот. История, книга втора - Евтерпа, 52. Превел Петьо Ангелов

46. Юлия Хаджи Димитрова. Готи, сиреч Гети. Gothi, qui et Getae, Перпериком, 2012

47. Цани Гинчев, Избрани произведения в два тома. Съставител Симеон Янев. София,

1986

48. Цани Гинчев, По няколко думи, София, 1988