Езерская культура рассматривается в составе крупного балкано-дунайского комплекса культур раннего бронзового века, от Трои Id-IIc до Центральной Европы, включая баденскую культуру в Карпатах и коцофенскую в Молдавии и Румынии, а также культуру Юнаците («остродонных кубков») в Болгарии. По мнению Г. Парцингера, культура имела также связи с поселениями Полиохни IIa-b и Ситагри IV.

Баденская культура, в Венгрии — пецельская культура — неолитическая^[2] (энеолитическая) культура Центральной и Юго-Восточной Европы (3600—2800 годы до н. э.).

Как варианты баденской рассматриваются костолацкая и болеразская культуры, хотя они имеют ряд важных отличий.

Открыта археологом Гальяно в 1892 году на базе артефактов, найденных к югу от Вены (Австро-Венгерская империя).

Австрия, Венгрия, Чехия, Словакия (Болераз), северная Сербия, Швейцария, южная Польша, южная Германия а также Украина (Закарпатье).

Возникла в результате экспансии культуры чернавода на запад^[5] по так называемой «аварской тропе» (вверх по Дунаю). Вытеснила культуру лендьел в регион Скандинавии, где та породила культуру воронковидных кубков.

Позднее территорию баденской культуры занимают народы культуры боевых топоров.

Наследниками баденской культуры считаются вучедолская культура, коцофенская культура, езерская культура, культура Юнаците и ряд других.

Исследованные геномы носителей культуры демонстрируют следующее соотношение предковых компонентов^[9]:

• ранние европейские земледельцы 78-91 %
• западноевропейские охотники-собиратели 6-17 %
• западные степные скотоводы 0-8 %

Отсюда делается вывод, что влияние индоевропейцев на популяцию баденской культуры было ещё не генетическим, а только культурным.

У образца BAD001 (3530-3370 лет до н. э.) обнаружена Y-хромосомная гаплогруппа I-M170 и митохондриальная гаплогруппа К1a4a1. Мальчик восьми-девяти лет из памятника баденской культуры был, по всей видимости, мигрантом из западных регионов Европы, поскольку генетически он схож с населением, жившим на территории современных Франции и Испании в эпоху неолита 

Название Урдовиза — фракийского происхождения. На дне залива проводятся археологические подводные исследования фракийского поселения. Найдена керамика культуры Троя VII-B. Находки из залива

Древното селище Урдовиза е разположено на едноименния полуостров Урдовиза, на територията на днешен Китен. Археологически изследвания датират селището към ранната бронзова епоха (ок. 3000 г. пр. Хр.). Голяма част от древните останки днес се намират под вода, което прави проучванията изключително трудни. Надморската височина е 15 m.

Непосредствено до град Китен може да се видят останките от крепостта Урдовиза, разположена на 35 km от Созопол. Съществува от времето на Троянската война (12 в. пр.н.е.). Доказано е, че тук е имало пристанище както през античността, така и през средновековието, когато крепостта е била важна българска твърдина и военноморска база. То е старо тракийско селище, което намира потвърждение в изобилните находки на антични каменни котви и керамика от края на бронзовата епоха, архаическа, класическа и елинистична амбалажна керамика (главно фрагменти от амфори) и фрагменти от червенофирнисови римски съдове, открити в двата залива около полуострова.

Полуостровът, на който се е намирала крепостта, е дълъг около 120 m и широк от 60 до 80 m, като шийката, която го свързва с континента, е широка около 40 m. Бреговете на полуострова са стръмни и високи от 10 до 15 m, което го прави непристъпен откъм морето. Братята Шкорпил са открили останките на крепостна стена, дълга 100 крачки, дебела 3 m, изградена от ломен камък, споен с бял хоросан с примесени счупени керемиди. Стената била увенчана с две бойни кули. Пред нея бил изкопан дълбок ров. Сега тук е запазена крепостната стена, която е преграждала полуострова откъм сушата. В края на XIX век стената на Урдовиза е била много добре запазена. Една от хипотезите е, че това е последното пристанище, изнасяло провизии за Троя, като блокирането му довело до падането ѝ.

При разкопките на крепостната стена на Урдовиза, която е една от най-запазените крепостни стени по Черноморието, са открити 12 стъпала, две кули за наблюдение, огнище, както и ясно очертана врата.

Според предание, записано от братя Шкорпил, южно от Урдовиза бил прекаран през залива каменен зид до отсрещния нос, който запазвал пристанището от бурите. Корабите влизали през отвор, който се препречвал от желязна верига.

В потъналото праисторическо селище отпреди 5000 – 4000 г. (ранно-бронзовата епоха) палеоорнитологът проф. Златозар Боев открива костни останки от над 25 вида птици, повечето обект на лов от древните му жители. Сред тях най-многобройни са тези от ням лебед (Cygnus olor), голям корморан (Phalacrocorax carbo), голям гмурец (Podiceps cristatus), кафявоглава потапница (Aythya ferina), розов пеликан (Pelecanus onocrotalus), белоока потапница (Aythya nyroca) и др. Интересно е намирането на останки и от качулат корморан (Phalacrocorax aristotelis), който днес е локализиран само в Добруджанското ни крайбрежие. Всички видове са водолюбиви, повечето – водоплаващи, и за улова им са били използвани, примки, мрежи, стрели и лодки.

Название Урдовиза — фракийского происхождения. На дне залива проводятся археологические подводные исследования фракийского поселения. Найдена керамика культуры Троя VII-B.

Троя I (3000—2600 гг. до н. э.): первое троянское поселение, окружённое мощной крепостной стеной с привратными башнями, было небольшого диаметра (не более 90 м) и вмещало около 20 зданий^[2] примитивной планировки из глиняных кирпичей. Судя по оставшимся следам, оно погибло во время пожара. Керамика имеет сходство с керамикой культуры Езеро в Болгарии

Езеро (Езерская культура) — культура бронзового века, существовавшая на большей части территории современной Болгарии в 3300—2700 годах до н. э. Название происходит от холма (телля) у села Езеро, под которым было обнаружено поселение данной культуры.

Езерская культура следует за культурами халколита, существовавшими на той же территории — Караново VI, Гумельница, коджадерменской и варненской. Преемственность между культурами нарушена в Северной Болгарии, где между поселениями предшествующих и данной культур существует хронологический разрыв от нескольких сот лет до тысячелетия^[1]. По ряду характеристик Езерская культура напоминает более раннюю культуру Чернаводэ III, существовавшую севернее (юг Румынии). Некоторые поселения были укреплены.

Обнаружены свидетельства ведения сельского хозяйства, разведения домашнего скота, культивации винограда и металлургии.

Езерская культура рассматривается в составе крупного балкано-дунайского комплекса культур раннего бронзового века, от Трои Id-IIc до Центральной Европы, включая баденскую культуру в Карпатах и коцофенскую в Молдавии и Румынии, а также культуру Юнаците («остродонных кубков») в Болгарии. По мнению Г. Парцингера, культура имела также связи с поселениями Полиохни IIa-b и Ситагри IV.

В контексте курганной гипотезы езерская культура представляет собой слияние элементов местной «староевропейской» и пришлой «курганной» (индоевропейской) культур. По мнению сторонников курганной гипотезы, езерская культура связана с хетто-лувийскими народами (сторонники анатолийской и балканской гипотез предполагают либо автохтонность хеттов в Анатолии, либо их приход в Анатолию с Балканского полуострова соответственно).

Среди российских археологов исследованием культуры Езеро занимался Н. Я. Мерперт.

У образца I19458 из Болгарии (2466—2297 лет до н. э., BGR_Tell_Ezero_EBA, Tell Ezero) определили Y-хромосомную гаплогруппу R1b1a1b1a1-L52 и митохондриальную гаплогруппу W, у образца I19457 (2500—2250 лет до н. э., BGR_Tell_Ezero_EBA, Tell Ezero) определили Y-хромосомную гаплогруппу R1b1a1b1-Z2103 и митохондриальную гаплогруппу T2d2

Троя VII-B (1200—1100 гг. до н. э.): полуразрушенную Трою населяют люди отличной, менее развитой по сравнению с предыдущими уровнями культуры. После того как город был покинут около 1100 года до н. э., на протяжении примерно четырёх веков он оставался незаселённым

Находки из залива Урдовиза экспонируются в музее города Созопол 

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B7%D0%B5%D1%80%D0%BE_(%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%8C%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0)

The genetic history of the Southern Arc: A bridge between West Asia and Europe

Генетичната история на Южната дъга: Мост между Западна Азия и Европа .

Свързване на гени и история Разкази за заселването – и хората – на Южна Европа и Западна Азия се предават от хиляди години и тези истории са допринесли за нашето историческо разбиране за популациите. Геномните данни предоставят възможност да разберем наистина тези модели независимо от писмената история. В три статии Лазаридис и др. изследват повече от 700 древни генома от целия този регион, Южната дъга, обхващаща 11 000 години, от най-ранните земеделски култури до постсредновековието (вижте Перспективата от Арбъкъл и Швандт). Въз основа на тези резултати авторите предполагат, че по-ранното разчитане на съвременни фенотипове и древни писмености и художествени изображения е предоставило неточна картина на ранните индоевропейци и предоставят ревизирана история на сложните миграции и интеграции на населението, които са оформили тези култури. —SNV Структурирано резюме ВЪВЕДЕНИЕ В продължение на хиляди години хората са се движели през „Южната дъга“ – районът, свързващ Европа през Анатолия със Западна Азия. Представяме данни за древна ДНК от 727 индивида от този регион през последните 11 000 години, които анализирахме съвместно с публикувания археогенетичен запис, за да разберем произхода на неговите хора. Фокусирахме се върху халколитната и бронзовата епоха преди около 7000 до 3000 години, когато за първи път се появяват говорещите индоевропейски езици. ОБОСНОВКА Генетичните данни са от значение за разбирането на езиковата еволюция, защото могат да идентифицират възможности за разпространение на езика, обусловени от движението. Изследвахме как променящият се родов пейзаж на Южната дъга, отразен в ДНК, съответства на структурата, изведена от лингвистиката, която свързва анадолските (напр. хетски и лувийски) и индоевропейските (напр. гръцки, арменски, латински и санскрит) езици като дъщери близначки на протоиндоанадолски език. РЕЗУЛТАТИ Степните скотовъдци от културата Ямная инициират верига от миграции, свързващи Европа на запад с Китай и Индия на изток. Някои хора на Балканите (преди около 5000 до 4500 години) са проследили почти всичките си гени до това разширение. Степните мигранти скоро са се смесили с местните, създавайки гоблен от разнообразни предци, от които са произлезли говорещите гръцки, палеобалкански и албански езици. Ямната експанзия е преминала и през Кавказ и преди около 4000 години Армения се е превърнала в анклав с ниски, но широко разпространени степни предци в Западна Азия, където са се запазили патрилинейните потомци на ямните мъже, практически изчезнали в степта. Там се е зародил арменският език, свързан с индоевропейските езици на Европа, като гръцкия, чрез споделеното им ямно наследство. Неолитните анадолци (в съвременна Турция) са произлезли както от местни ловци-събирачи, така и от източното население на Кавказ, Месопотамия и Леванта. Преди около 6500 години и след това анадолците стават генетично по-хомогенни, процес, обусловен от потока на източни предци през полуострова. По-ранни форми на анадолски и неиндоевропейски езици, като хатски и хуритски, вероятно са били говорени от мигранти и местни жители, участващи в тази голяма смесица. Анатолия е забележителна с липсата на степни предци чак до бронзовата епоха. За разлика от тях, произходът на ямния език е бил само частично местен; половината от него е бил западноазиатски, както от Кавказ, така и от по-южния анадолско-левантийски континуум. Миграцията в степта започва преди около 7000 години, което прави по-късното разширяване на ямния език в Кавказ завръщане в родината на около половината от техните предци. ЗАКЛЮЧЕНИЕ Всички древни индоевропейски говорещи могат да бъдат проследени до културата ямная, чието разширяване на юг в Южната дъга е оставило следа в ДНК-то на хората от бронзовата епоха в региона. Връзката, свързваща протоиндоевропейски говорещите ямния език с говорещите анадолски езици, обаче е била във високопланинските райони на Западна Азия, регионът на предците, споделян и от двете страни.

Connecting genes and history

Stories about the peopling—and people—of Southern Europe and West Asia have been passed down for thousands of years, and these stories have contributed to our historical understanding of populations. Genomic data provide the opportunity to truly understand these patterns independently from written history. In a trio of papers, Lazaridis et al. examined more than 700 ancient genomes from across this region, the Southern Arc, spanning 11,000 years, from the earliest farming cultures to post-Medieval times (see the Perspective by Arbuckle and Schwandt). On the basis of these results, the authors suggest that earlier reliance on modern phenotypes and ancient writings and artistic depictions provided an inaccurate picture of early Indo-Europeans, and they provide a revised history of the complex migrations and population integrations that shaped these cultures. —SNV

Structured Abstract INTRODUCTION

For thousands of years, humans moved across the “Southern Arc,” the area bridging Europe through Anatolia with West Asia. We report ancient DNA data from 727 individuals of this region over the past 11,000 years, which we co-analyzed with the published archaeogenetic record to understand the origins of its people. We focused on the Chalcolithic and Bronze Ages about 7000 to 3000 years ago, when Indo-European language speakers first appeared.

RATIONALE

Genetic data are relevant for understanding linguistic evolution because they can identify movement-driven opportunities for language spread. We investigated how the changing ancestral landscape of the Southern Arc, as reflected in DNA, corresponds to the structure inferred by linguistics, which links Anatolian (e.g., Hittite and Luwian) and Indo-European (e.g., Greek, Armenian, Latin, and Sanskrit) languages as twin daughters of a Proto-Indo-Anatolian language.

RESULTS

Steppe pastoralists of the Yamnaya culture initiated a chain of migrations linking Europe in the west to China and India in the East. Some people across the Balkans (about 5000 to 4500 years ago) traced almost all their genes to this expansion. Steppe migrants soon admixed with locals, creating a tapestry of diverse ancestry from which speakers of the Greek, Paleo-Balkan, and Albanian languages arose.

The Yamnaya expansion also crossed the Caucasus, and by about 4000 years ago, Armenia had become an enclave of low but pervasive steppe ancestry in West Asia, where the patrilineal descendants of Yamnaya men, virtually extinct on the steppe, persisted. The Armenian language was born there, related to Indo-European languages of Europe such as Greek by their shared Yamnaya heritage.

Neolithic Anatolians (in modern Turkey) were descended from both local hunter-gatherers and Eastern populations of the Caucasus, Mesopotamia, and the Levant. By about 6500 years ago and thereafter, Anatolians became more genetically homogeneous, a process driven by the flow of Eastern ancestry across the peninsula. Earlier forms of Anatolian and non–Indo-European languages such as Hattic and Hurrian were likely spoken by migrants and locals participating in this great mixture.

Anatolia is remarkable for its lack of steppe ancestry down to the Bronze Age. The ancestry of the Yamnaya was, by contrast, only partly local; half of it was West Asian, from both the Caucasus and the more southern Anatolian-Levantine continuum. Migration into the steppe started by about 7000 years ago, making the later expansion of the Yamnaya into the Caucasus a return to the homeland of about half their ancestors.

CONCLUSION

All ancient Indo-European speakers can be traced back to the Yamnaya culture, whose southward expansions into the Southern Arc left a trace in the DNA of the Bronze Age people of the region. However, the link connecting the Proto-Indo-European–speaking Yamnaya with the speakers of Anatolian languages was in the highlands of West Asia, the ancestral region shared by both.

• G.Il. Georgiev et al. (eds.), Ezero, rannobronzovoto selishte. Sofii︠a︡ : Izd-vo na Bŭlgarskata akademii︠a︡ na naukite, Arkheologicheski institut 1979 (excavation report of Tell Ezero).
• J. P. Mallory, «Ezero Culture», Encyclopedia of Indo-European Culture, Fitzroy Dearborn, 1997.

Град Китен. Плаж "Атлиман" - обзор с дрон + 35 снимки. Kiten town. "Atliman" beach - drone overview.

https://www.youtube.com/watch?v=d74yIkUDCEU 

https://www.youtube.com/watch?v=QH7JNSMu6k0 

https://ikiten.net/%D1%81%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BA%D0%B8/category/1-%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D0%BD%D0%B5%D0%B1%D0%B5%D1%82%D0%BE

 

Урдовиза- определено тракийско име!
Да, столицата на васалното на Рим тракийско царството на одрисите е също Виза!
Интересното е , че двете думи, от които е съставена явно Урдовиза - урдо и виза имат смисъл на днешния френски език
Урдир- нареждам и визе- целя се, гледам!?
Светът е малък!

Хубава, празнична вечер!

Урдо - Ред , Виза - Виждам . Не бях се сетила !
Лека нощ !