Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2023 20:00 - Никита Акоминатъ за въстанието на Петра и Асeня
Автор: virtu Категория: Тя и той   
Прочетен: 414 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

_8__ [[ Никита Акоминатъ за въстанието на Петра и Асѣня ]]

Прѣди да разгледаме по-обстоятелно извѣстията, които се отнасятъ до странитѣ на сѣверъ отъ Дунава, сир. Дакия, до XIII. столѣтие, ние ще обърнемъ внимание върху това, което съобщава Никита Акоминатъ за събитията, що сѫ ставали въ България въ врѣме на въстанието на Петра и Асѣня и първото десетилѣтие на второто българско царство. Никита е най-главниятъ източникъ, изъ който се черпѭтъ подробни свъдѣния за тия събития, защото той е билъ тѣхенъ съврѣменникъ и отъ часть очевидецъ. [1] Той най-много споменува Власитѣ като участници при образуваньето на второто българско царство. Върху неговитѣ извѣстия, както и върху кореспонденцията между Калояна и папа Инокентий III, гдѣто тъй сѫщо се споменуватъ Власи, най-много се основава Реслеръ, който учи, че топърво слѣдъ като се образувало 2-то българско царство, тия сѫщитѣ Власи се задигнѫли и минѫли въ Дакия. Ето по-важнитѣ мѣста отъ Никита Акоминатъ, за когото още забѣлѣзваме, че той Власитѣ нарича Μυσοί (τοὺς κατα τοὺ Αἶμον τὸ ὄρος βαρβάρους, οἱ Μυσοὶ πρότερον ὠνομάζοντο, νυνὶ δὲ Βλάχοι κικλήσκονται (стр. 482; вж. Василевски, крит. 32): „Власитѣ отначало се колебаели и отвръщали отъ въстанието, въ което ги въвличали Петъръ и Асѣнъ, като подозирали важностьта на прѣдприятието. Като желаели да изведътъ своитѣ единоплеменници (τοὺς ὁμογενεῖς) изъ тая нерѣшителность, еднокръвнитѣ (Петъръ и Асънъ) съградили молитвенъ домъ въ името на великомъченика Димитрия, и като събрали въ него изъ едното и другото племе (ἐξ ἑκατέρου γένους) множество побѣснѣли, съ мътни и закървавени очи, съ разпущени коси, и въобще хора съ всички признаци, като че ли сѫ зли дуси въ тѣхъ, внушили на тия смахнѫти да провъзгласяватъ такива думи, че ужь Богъ благоволилъ да дарува свобода на племето Българи и Власи (τοῦ τῶν Βουλγάρων καὶ τῶν Βλάχων γένους ἐλευϑερίαν), че позволилъ да се хвърли дълго-

1. Никита е родомъ отъ Хоне въ Фригия, и за това го казватъ още Хониятъ. Въ врѣме на бълг. въстание е билъ царски секретарь. Въ врѣме на втория походъ на царя Исаака противъ Българитѣ 1186 год. той като секретарь е съпровождалъ царя. Останѫлъ е при двора въ милость и заемалъ редомъ голѣми длъжности все до 1204. год. Слѣдъ катастрофата, постигнала Византия отъ Латинитѣ, Никита избѣгалъ въ Никея, гдѣто, види се, съчинилъ историята си (21. книги отъ г. 1118—1206.).

Освѣнь историята му донѣгдѣ служьтъ като източникъ още: неговата рѣчъ, държана на царя Исаака Ангела по поводъ на свадбата му съ дъщерята на унгарския краль, и рѣчьта му до сѫщия, въ която му желае щастие въ похода противъ „Скититѣ”, както и едно послание (Ἐπαναγνωστικόν) до патриярха и синода. За Никита казва Крумбахеръ (Gesch. d. byz. Literatur. 86): „Като историкъ, Никита съ обйективното си държанье спрѣмо кърстоносцитѣ много довѣрие си е спечелилъ . . . Той изобщо спрѣмо Латинитѣ е справедливъ и даже показва извѣстенъ жарь, когато дойде дума за кърстоносцитѣ . . . . Той разполага съ добри и подробни извѣстия, ала тѣхната свързка често пѫти е нехронологическа и погрѣшна; даже въ стремлението да възпостанови прагматическо съединение, се изкривявать и събитията.” Всичко това привеждаме, за да се види, че Никита не е историкъ, на който да не можемъ да довѣряваме, когато говори и за нашитѣ работи.

237

врѣменното иго, и че поради това и Христовиятъ мѫченикъ, Димитрий, оставилъ митрополниятъ градъ Солунъ и тамошниятъ храмъ, и че въобще се отказалъ да живѣе съ Ромеитѣ, а прѣминѫлъ къмъ тѣхъ, за да имъ бъде помощникъ и сътрудникъ въ тѣхното дѣло” (Никита 485. Bon.) На друго мѣсто говори Никита за политиката на Петра и Асѣня, слѣдъ като се били завърнѫли отъ Влашко заедно съ кумански подкрепления: „Сега тѣ вече не се задоволяваха съ това, да удържътъ своето и да станѫтъ намѣстници само въ Мизия (Василевски тукъ тълкува въ скоби: „у Валаховъ”), но се решили да поврѣдѭтъ, колкото повече могѫтъ, на Ромеитѣ и да съединѭтъ въ едно владѣние, както е било и нѣкога прѣди, земята на Миситѣ съ земята на Българитѣ."

Тукъ ясно се говори, че Петъръ и Асѣнъ гледали съ помощьта на Власитѣ и на Куманитѣ, които живѣли въ Влашко и които имъ дошли отъ тамъ на помощь, да възстановѫтъ едно управление на двѣтѣ земи, земята на Власитѣ и Българитѣ въ едно. Ала Василевски тукъ казва, за да обори обвинението на Успенски, — именно че византийскитѣ писатели систематически и нарочно прѣмълчаватъ името на Българитѣ въ дѣлата на въстанието и говорьжтъ само за Власитѣ, — че Никита ясно говорѣлъ, какво политиката на Петра и Асѣня отъ начало отивала къмъ туй, да обедини и „двата елемента,” българския и влашкия („обоихъ элементовъ, болгарскаго и влашкаго”). Ала струва ни се, че въ тоя случай никакъ не е точно, да се говори за обединение на „два елемента”, когато е казано на „двѣтѣ земи” (δυναστεία), а то е твърди важно за нашия въпросъ, както ще видимъ пу-долу. Никита нарича най-младиятъ братъ, сетнѣшниятъ царь Калоянъ, Мисъ (ὁ μυσὸς Ιωάννης); разказва, какъ единъ плѣненъ гръцки свещеникъ се надѣвалъ да умилостиви Асѣна съ това, че се обърнѫлъ къмъ него съ молба „на неговия езикъ, понеже плѣнникътъ билъ запознатъ съ езика на Власитѣ”. Наистина, това мѣсто е най-важно отъ всички по въпроса за произхождениетото на Асѣневцитѣ, и върху туй мѣсто най-много се основаватъ, покрай едно подобно мѣсто въ писмата на папа Инокентий III., ония, които считатъ Асѣневцитѣ за Власи, ала има други извѣстия, които говорѫтъ противното, както ще забѣлѣжимъ по-сетнъ. — У Никита се споменува съвсѣмъ изрично за Власитѣ, които вземали участие въ българскитѣ борби съ Гърцитѣ, на едно друго мѣсто подъ 1201. год. Именно, когато дошло извѣстие въ Цариградъ, че Иванко се отмѣтнѫлъ отъ Гърцитѣ, отишли противъ него двата царски зета, и въ тая борба минѫла годината 1200. На слѣднята година Куманитѣ изново нахлули въ царството заедно съ Власитѣ. Ето какъ разказва Никита:

238

„Въ слѣднята година Власитѣ, заедно съ Куманитѣ, изново нападнѫхѫ римскитѣ владѣния и, като опустошихѫ най добритѣ области, безъ всѣкаква врѣда за себе си се върнѫхѫ назадъ. Може би тѣ щѣхѫ да се приближѫтъ къмъ самитѣ сухопѫтни врата на столицата, ако да не бѣше прѣхристиянскиятъ руски народъ и неговитѣ князье, които по свое побуждение, като сѫ отстѫпвали на молбитѣ на своя архипастиръ, показахѫ голѣма готовность да помогнѫтъ на Ромеитѣ и пр.”

По нататъкъ се разказва, какъ Романъ, князъ Галицки, скоро се приготвилъ та нападнѫлъ Куманитѣ и, като влѣзълъ безъ спънка въ земята имъ, ѭ опустошилъ и разграбилъ. Като повторилъ това нѣколко пѫти, спрѣлъ нахлуванията на Куманитѣ, и така далъ възможность на Ромеитѣ да отдъхнѫтъ отъ това зло и пр. (Васил. 66—67). Тукъ вече не дѣйствува българскиятъ царь Калоянъ съ Власи и Кумани, а самитѣ Кумани отъ Влашко нападатъ заедно съ Власи. Нема е по естествено да се мисли тукъ, че Куманитѣ сѫ нахлули отъ Влашко, а пъкъ Власитѣ отъ Балк. полуостровъ? Изобщо задружното нападение ни дава право да заключаваме на сѫсѣдство, както е и дѣйствително било. Наистина, нигдѣ изрично не се казва въ тия свидѣтелства за Власитѣ, че сѫ отъ Дакия, ала още по малко се казва, че сѫ отъ Балк. полуостровъ. Между туй има поне издалечни загатвания, че тукъ се мислѭтъ именно Власи отъ Дакия. Знае се, че въ първото българско царство властьта на България се простирала и прѣко Дунава. Като се казва по горѣ, че Петъръ и Аекнъ сѫ имали политика, да обединѭтъ и двѣтѣ земи, земята на Българитѣ и Власитѣ подъ едно управление, както е било понапрѣдъ, най-естествено е да се разбира, че тукъ Никита мисли първото българско царство.

 

_9__ [[ Извѣстия до странитѣ на сѣверъ отъ Дунава (Дакия)  ]]

Отъ първото българско царство нѣма поменъ за нѣкоя друга страна, подвластна на България, въ която да можемъ допустнѫ компактни Власи освѣнъ Дакия. И що противуречи на туй схващанье? Отговаря се, че историята до началото на XIII стол. мълчи за Власитѣ въ Дакия. Ала не мълчи ли тя и за Власитѣ на Балк. полуостровъ? Ние видѣхме, че първото извѣстие за тѣхъ се отнася къмъ края на първото бълг. царство, когато вече Мизия бѣше подъ гърцко иго, и че това заедно съ другитѣ извѣстия не ги прѣдставя като нѣкой държавоправенъ елементъ въ състава на балканскитѣ народи, а все като пръснѫти тукъ тамѣ планинци, осамотени въ горитѣ и пр. Вѣроятно ли е, че тия Власи, за които ни дума не става въ първото българско царство, ще се явѭтъ изведнѫжь основатели на 2-то българско царство и ще накаратъ българскитѣ царье да турѭтъ и въ титлата си името имъ? Не е вѣроятно. Реслеръ учи, че тѣ се задигнѫли въ началото на XIII. ст. и минѫли въ Дакия.

239

Трѣбва да си мислимъ, че тъ сѫ били доста многочислени, защото въ половината на XIV. ст. вече се турятъ началата на влашкитъ войводства. Какъ така, толкова многочислени Власи да не сѫ извѣстни до него врѣме на Балк. полуостровъ, та Кекауменъ умува отъ гдѣ сѫ дошли, като неопредѣлено посочва сѣверъ — къмъ Панония? Ала въ Реслеровата теория, както видѣхме, вече не се вѣрва. Томашекъ е убѣденъ, че въ 1164. год. ония Власи се явяватъ до Галиция; даже той твърди, че Власитъ сѫ прѣминѫли и по рано отъ XI. стол. Видѣхме, какъ неговата теория и самъ Василевски вече одобрява. Инди Власи е имало задь Дунава и въ XI. и въ XII. стол., когато се е почнѫло българското въстание, и споредъ това вече не може да бѫде изключена възможностьта, щото влашката помощь да е дошла отъ тамъ, било веднѫга, или нѣщо по-напрѣдъ подъ прѣдлогъ на изселяванье. Ние видѣхме, какъ едно инородно племе, което е живѣло на истокъ отъ Алута, слѣдователно горѣ долу въ Бесарабия, и се простирало на сѣверо-истокъ, Куманитъ, вземало живо, систематическо участие въ борбата на Българитѣ за освобождение. Видѣхме, какъ тия Кумани нахлуватъ заедно съ Власи въ врѣмето на царя Калояна. Но не е само тоя народъ на сѣверъ отъ Дунава, който е помагалъ на Българитѣ. Успенски доказа, че и Малоруси отъ къмъ Трансилвания сѫ помагали. Въ една неиздадена рѣчь на Никита Акоминатъ (произнесена въ 1190 год.), която Успенски съобщи изъ Венециянския кодексъ (Образованіе втораго болгар. царства, прилож. V. стр. 31), като говори ораторътъ (Никита) на царя за успѣхитѣ, които сполучилъ царь Исаакъ въ 1186. г. надъ Българитѣ, казва, че заедно съ тѣхъ сѫ потърпъли поражение и „Скититѣ (Куманитѣ), народъ, до сега не поробенъ, не гостоприеменъ и войнственъ, а така сѫщо и тѣзи, които произхождатъ отъ Вордони, и които прѣзиратъ смъртьта, клонъ отъ Тавроскититѣ, страстни къмъ война, както и първитѣ, които заедно съ тѣхъ (Куманитѣ) се подигнѫхѫ на помощь на балканскитѣ варвари.” Подъ тия Тавроскити — Вордони, име, съ което Никита и други означаватъ Руситѣ, се разбиратъ съ най-голѣма въроятность рускитѣ Бродники, войнствено руско племе, което е било сѫсѣдно на Куманитѣ, както се вижда и изъ ватиканскитѣ унгарски документи у Theiner-a (Vetera monumenta historica hungariam sacram illustrantia. Romae 1859; Pic. Abst. 190; Ламанскій, О нѣкотор. рукописяхъ 121. забѣл.). И тъй, ако Бродницитѣ, които споредъ паметницитѣ отъ първата четвърть на XIII. стол. живѣли редомъ съ Власитѣ и Саситѣ въ источна Трансилвания по р. Олта, сѫ взели участие въ българската освободителна война, и ако и Томашекъ допуска, че тогава е имало въ Дакия Власи, никакъ не е неприемливо, че

240

и тѣ съ тръгнѫли заедно съ своитѣ съсѣди, Кумани и Бродници, да помагатъ на Българитѣ. Това е толкова по-вѣроятно, като се знае, че между Асѣневцитѣ и Власитѣ е имало нѣкакви по-близки свързки. Но и безъ това сѫ сѫществували стари държавоправни вързки между България и Дакия още отъ врѣмето на първото българско царство. Ние ще разгледаме главнитѣ исторически данни по въпроса за отношенията на първото българско царство спрѣмо съсѣднитѣ му дакийски страни и ще видимъ, до колко тѣзи вързки съ могли съвършено да изчезнътъ прѣзъ врѣмето на гръцкото иго въ България.

 

_10__ [[ Славянското дакийско население. Дакийска България. Кеанъ, Гладъ, Ахтумъ, Менуморотъ, Саланъ. Власи в Трансилвания  ]]

Отъ когато засѣднѫли на Балканския полуостровъ седъмтѣ славянски племена, които образувахѫ българската народность, Византия съвсѣмъ е изгубила властьта си въ странитѣ на сѣверъ отъ Дунава, и византийскитѣ историци прѣстаятъ специално да се интересуватъ за вътрѣшнитѣ етнографически отношения на тия страни, та не говорѭтъ почти нищо за тѣхъ, освѣнъ по нужда, когато вече отъ тамъ е идѣла нѣкоя опасность за сама Византия. Извѣстията за славянското дакийско население, за чиято сила разбираме по описанието на борбата, която водилъ съ тѣхъ аварскиятъ ханъ Баянъ въ 581. г., като билъ принуденъ да мине прѣзъ Мизия и Добруджа, за да ги нападне, както и по войнитѣ имъ съ Приска въ год. 592., 595., и пр., съвсѣмъ прѣстаятъ отъ прѣминаваньето на Аспарахувитѣ Българи па все до Крума. Почти нищо не се срѣща у византийскитѣ писатели за дакийскитѣ области прѣзъ това врѣме, въ какво състояние и подъ чия власть съ били. Естествено е да прѣдположимъ, че тия, които съ основали първото българско царство, не се дѣлили отъ задунавскитѣ си братя — дакийскитѣ Славяни, и че изобщо Дунавъ не е билъ държавна —, както не е билъ ни етнографическа граница между Мизия и Дакия въ онова врѣме. Нѣкои западни, доста тъмни извѣстия потвърждаватъ нагажданията, че е сѫществувала дакийска България, която достигала прѣко Трансилвания до Панония.

Анонимниятъ Равенски географъ, който писалъ въ VII. стол. [1] казва, че Българитѣ живѣѭтъ въ Тракия или Македония и Мизия, като изброява въ послѣднята познати градове отъ Траяновата Дакия. Баварскиятъ географъ, който писалъ въ края на IХ. ст., като описва народитѣ, които живѣѭтъ на сѣверъ отъ Дунава, поставя Българитѣ веднъга слѣдъ Моравцитѣ („Marharii habent civitates XI. Vulgarii, regio est immensa et popnlus mnltus, habent civitates V . . . . iste sunt regiones, que terminant in finibus nostris”) [2]. Отъ другитѣ западни свидѣтелства нека за-

1. Ravennatis anonymi cosmographia et Guidonis geographica ed. Pinder et Parthey, Berolini 1860. p. 185. вж. Xenopol, Istoria Romвnilor I. 400.

 

2. Вж. Šafařik, Slovanskй starožitnosti. II. (173); Xenopol ор. c. I. 404.

241

бѣлѣжимъ и слѣдньото. Въ врѣмето на Мортагона станѫло стълкновение между Българитѣ и Франкитѣ, така че Българитѣ опустошавали Панония. Лѣтописитѣ на Франкитѣ (Annal. Fuld. ad. ан. 892.) разказватъ, какъ отъ източна Франкия било изпроводено едно посланство въ България да моли, да не пренасятъ соль изъ България въ Велико-Моравия. Понеже на Балканския полуостровъ не е имало други солни майдани, освѣнъ въ Окна-Римникъ, които и сега сѫществуватъ въ Влашко, и понеже чрѣзъ дакийски надписи е доказано, че още Римлянитѣ сѫ експлоатирали дакийскитѣ солни рудници и возили соль по Марошъ на западъ до сѫщъ тъй, както е ставало и сетнѣ въ срѣднитѣ вѣкове и както е още днесь, нѣма сѫмнѣние, че казаното извѣстие потвърдява сѫществуваньето на дакийска България. Ала не сме принудени да се основаваме само върху западни извѣстия отъ IX. стол. по тоя въпросъ, когато вече и византийскитѣ историци въ врѣмето на Крума ясно различаватъ двъ Българии: България отсамъ Дунава и България оттатъкъ Дунава. Именно подъ год. 913. се съобщава, какъ Крумъ, като освоилъ Едрене и опустошилъ Тракия, изпроводилъ голѣмо количество гръцки плѣнници „въ България прѣко Дунава” (ἐις Βουλγαρίαν ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρου ποταμοῦ), наречена у Иречека „Задунайская Болгарія” (Истор. Бол. 178.)

Има едно тъмно византийско извѣстие отъ X. ст., което показва, че българската държавна власть и слѣдъ Симеона се простирала на сѣверъ отъ Дунава, гдѣто е имало отдѣлни български княжества съ автономно управление. Това извѣетие се съдържа въ съобщенията на единъ безимененъ византийски Топархъ, намѣрени въ единъ рѫкописъ отъ X. ст. и обнародвани отъ византиниста Хазе (вж. Василевски, Русско-византійскіе отрывки IV. Журн. Мин. Нар. Пр. 1876. т. 185.). Извѣстията на Топарха се отнасятъ къмъ епохата на руския князъ Святославъ и неговото прѣбивание въ Влахия. [1] Споредъ изчислението на Пичъ (вж. Der nationale Kampf gegen das ungarische Staatsrecht. Leipzig. 1882. ст. 84. Zur rumдnisch-ungarischen Streitfrage 1886. c. 68) византийскиятъ Топархъ ще да се е намиралъ въ 991. [2] год. въ Ноемврий нѣгдѣ въ нѣкой отъ укрѣпенитѣ градове по Дунава. Жителитъ на сѣверъ отъ Дунава тогава никакъ не искали да склонѭтъ подъ Византия, като си имали собственъ князъ „отъ българско потекло.” Този князъ фактически се е намѣсвалъ въ българско-гръцкитѣ войни, а Гърцитъ не сѫ могли да го покорѭтъ, понеже тѣ въ врѣмето на Василия Българо-

1. Несторъ съобщава, че тогава, когато Святославъ заседнѫлъ въ България, до 80 града на долния Дунавъ паднѫли въ рѫцѣтѣ му.

2. Той ще да е билъ изпроводенъ около 991. год. отъ Византия въ прѣдѣлитѣ на Днѣпъръ, да иска помощь отъ Руситѣ противъ Българитѣ. Той се върщалъ, види се, въ началото на зимата (Pič, Der n. Kampf. 85.).

242

убиеца не сѫ прѣминѫли Дунава. Очевидно е, че и сетнѣ, когато Василий успѣлъ да покори и западното българско царство, отдѣлнитѣ български княжества въ дакийска България продължавали да сѫществуватъ прѣзъ дългия периодъ на гръцкото иго. Особена свѣтлина хвърлятъ върху тоя въпросъ маджарскитѣ източници, които съобщаватъ нѣкои подробности за Трансилвания и Банатъ, гдѣто при дохожданьето на Маджаритѣ е имало до сѫщъ такива български княжества, останѫли отъ първото българско царство, както и по на истокъ въ Влахия.

Маджарскитѣ хроники разказватъ, че св. Стефанъ, маджарскиятъ краль, като освоявалъ източнитѣ прикарпатски страни, покорилъ Кеана, „князъ на Българитѣ и Славянитѣ” [1], когото убилъ, а съ плѣненитѣ богатства въздигнѫлъ черкви. По нататъкъ се разказва, че св. Стефанъ подарилъ Кеановото княжество на нѣкой свой роднина Золтанъ, а този сетнѣ наслѣдилъ една трансилванска (ерделска) область, поради която се нарекълъ „Ерделски Золтанъ.” [2] Въ житието на св. Герхарда се говори, че въ врѣмето на св. Стефана господувалъ между Тиса, Керешъ и Дунавъ все до Видинъ единъ другъ, независимъ български князъ, по име Ахтумъ, който билъ кърстенъ въ Видинъ по православната вѣра. [3] Нѣма съмнѣние, че и този князъ, като покърстенъ въ Видинъ, билъ въ нѣкакви близки отношения съ България (Pič. ор. с. 88.). Топърво въ 1030. год. билъ този князъ погубенъ и на негово мѣсто поставенъ Canad.

Сега ще обърнемъ внимание и върху това, което съобщава ва Българитѣ и Власитѣ анонимниятъ нотариусъ на краля Бела (Anonymus Belae, Cesta Hungarorum). Критиката вече отъ прѣди 50 години, а особено отъ какъ Реслеръ излѣзе съ своята теория, гледа съвсѣмъ да омаловажи този източникъ, като недостовѣренъ. Най-много му поврѣжда, че не може лесно да се опрѣдѣли даже врѣмето, кога е живѣлъ тоя анонимъ, именно

 

1. „Post hec movit exercitum super Kean, ducem Bulgarorum et Sclavorum, que gens loca naturali situ munitissima inhabitabat,” (Chronica. Buden. 1. c. p. 66. Thurocz II. c. 30.).

 

2. Когато дошли Маджаритѣ въ Унгария, единъ маджарски князъ Gyula завзелъ една часть отъ Трансилвания и се настанилъ въ неѭ (Keza, gesta Hungarorum, ed. Endlicher. 103., Chron. Bud. ed. Podhadczky p. 41). Въ врѣмето на св. Стефана е владѣлъ внукътъ на Gyula съ сѫщото име; св. Стефанъ отнелъ княжеството на този Gyula. Въ споменатото свидетелство за Золтана се казва, че св. Стефанъ поставилъ на мѣстото на Кеана „unum proavum suum, nomine Zoltan, qui postea hereditavit illas partes Transilvaniae, et ideo dici solet Erdeeli Zoltan.” Пичъ твърдѣ приемливо заключава (Kampf. 87.), че тукъ подъ „illas partes” трѣбва да се разбира отнетото княжество на Gyula, а отъ това слѣдва, че и Кеановото трѣбва да е съчинявало часть отъ Трансилвания, понеже подъ Ердель (Erdely) се разбира цѣла Трансилвания.

3. За Ахтума казва още житието на св. Герхардъ (Vita s. Gerardi, Monumen. Arpad. ed. Endlicher. c. 10. 214), че той, ако и кърстенъ, ималъ, „види се по стария български обичай”, 7 жени. Той се е билъ освободилъ отъ върховната власть на Маджаритѣ и вземалъ мито на сольта, която идѣла по Мурешъ и турялъ митници и стражари по тая рѣка все до Тиса. Приелъ властьта си отъ Гърцитѣ и основалъ въ града Мурешъ манастиръ въ честь на J. Кърстителя, като поставилъ въ него егуменъ съ православни („гръцки”) калугери. Покорна му е била цѣлата область отъ рѣката Керешъ до Трансилвания, Видинъ и Северинъ.

243

на кой краль Бела е билъ нотариусъ. При все това свидетелствата на анонимния нотаръ не сѫ съвсѣмъ отхвърлени отъ науката, понеже ясно се вижда, че ако и да има въ историята му нѣща, които сѫ произведение на изкривени народни прѣдания, даже и измислици, все остая една голѣма часть отъ факти, които се потвърждаватъ и отъ други, достовѣрни маджарски източници, каквито сѫ горѣ приведенитѣ. Има нѣкои данни, по които е приемливо, че анонимътъ е билъ нотариусъ на Бела III (1174—1196), именно поради колѣбанията му, когато говори за Българитѣ, вмѣсто които често казва Византийци (Гърци), види се за това, защото въ негово врѣме България била подъ Византия, а пъкъ той въ своитъ източници е срѣщалъ името Българи (вж. Pič, Abstammung 123; Kampf 102). Споредъ анонима, въ източната часть на Карпатитѣ, когато дошли Маджаритѣ, сѫществували нѣколко отдѣлни княжества, които били въ свързка съ българското царство.

Забѣлѣжително е, че анонимътъ споменува и Власитѣ, като казва, че Трансилвания била населена отъ Власи и Славяни („et habitatores terre illius viliores homines essent totius mundi, quia essent Blasii et Sclavi”). Говори за едно българско княжество, което управлявалъ Гладъ, между Марошъ, Тиса и долни Дунавъ все до юго-западнитъ погранични гори на Трансилвания. За Глада разказва (с. 11. с. 44.), че билъ по произхождение отъ Видинъ, и че когато Маджаритѣ искали да прѣстѫпѭтъ рѣката Темешъ, Гладъ имъ излѣзълъ на среща съ голѣма войска — пѣхота и конница, — която се състояла отъ Кумани, Българи и Власи; въ тая война загинѫли двама кумански войводи и три български княза. Слѣдъ като били отъ Маджаритѣ побѣдени, отишли въ посока къмъ българскитѣ страни („adepta victoria huic egressi venerunt versus fines Bulgariae).” Тукъ подъ fines Bulgariae може да се разбира и Влахия, въ която Маджаритѣ не сѫ успѣли да навлѣзѫтъ. За Глада анонимътъ още разказва, какъ нѣколко пѫти билъ побѣденъ и какъ най-сетнъ избѣгалъ и се покорилъ (с. 44.). При все това родътъ на Глада задържалъ въ рѫцѣтъ си княжеството все до св. Стефана, когато минѫло въ рѫцѣтѣ на Сунада, братучедъ на краля. Сунадъ убилъ княза Охтумъ, който билъ потомъкъ на Глада. [1] Анонимътъ споменува още за други двѣ български войводства. Едно е било на Менуморота, на рѣката Семешъ, въ сѣверния Банатъ и една часть отъ сѣверна Трансилвания. За него анонимътъ разправя, че когато Арпадъ го поканилъ да се подчини, той гордо отговорилъ „съ българско сърдце,” че нѣма

1. „Terram vero, que est а fluvio Morus usque ad castrum Ursсіа (Оршова), preocupavisset quidam dux Glad. . . . ex cuius progenie Ohtum fuit natus, quem postea longo post tempore sancti regis Stephani Sunad, filius Doboca, nepos regis, in castro suo iuxta Morisium interfecit” (c. 11.).

244

да се подчини. [1] Проф. Ксенополъ мисли, че въ Менуморотовото княжество сѫ живѣли Власи и Българи, за което търси потвърждение въ нѣколко мѣстни названия (Ist. Rom. I. 467 нт.). Третото българско войводство, което било най-напрѣдъ нападнато отъ Маджаритѣ, управлявалъ Саланъ (с. 17), подъ чиято власть били други, по-малки княжества. Ала за това известие на анонима има твърдѣ силни сѫмнѣния въ науката. Анонимътъ още споменува единъ влашки князъ Gelou, когото ужъ надвладѣлъ маджарскиятъ главатаръ Тухутумъ съ позволението на Арпада и сетнѣ билъ избранъ отъ народа за князъ на мѣсто Gelou (с. 24, 27.). Това извѣстие на анонима не се потвърдява отъ никой другъ източникъ. „Понеже Тухутумъ билъ прадѣдо на Саролти, майката на св. Стефана, не е вероятно да е смѣялъ анонимътъ въ края на XII. или началото на XIII. стол. да приказва на съврѣменницитѣ си, че Тухутумъ побѣдилъ влашкиятъ князъ, ако тия съврѣменниcи сѫ били свидѣтели на голѣмото прѣселение на Власитѣ, което, споредъ Реслера, трѣбва да е станѫло въ началото на XIII стол.” (Pič, Streitfrage 59.)

Поне това е вѣроятно отъ цѣлия разказъ, че съврѣменницитѣ на Бела сѫ вѣрвали, какво че и въ Арпадово врѣме е имало Власи въ Трансилвания.

Важно е и едно свидѣтелство на Нестора, за което не бива тукъ да прѣмълчимъ. Несторъ разправя подъ година 899., че Маджаритѣ минѫли покрай Киевъ прѣко единъ брѣгъ, който и въ негово врѣме още се казвалъ „Угорьское;” тѣ дошли до Днѣпъръ и тукъ разпънѫли шатритѣ си, защото били номади, както сѫ били и Куманитѣ. Като вървѣли отъ къмъ изтокъ, прѣминѫли високи планини [2] и почнѫли война противъ Власитѣ и Славянитѣ, които тамъ живѣли. „Именно тукъ пу-напрѣдъ седѣхѫ Славяни, а Власитѣ освоихѫ славянската земя. Слѣдъ това дойдохѫ Угритѣ и испѫдихѫ Власитѣ и взехѫ имъ земята и се настанихѫ покрай Славянитѣ. Отъ тогава се нарича Угърска земя.” (Полное собраніе русскихъ лѣтописей л. I. 10). На друго мѣсто казва пакъ Несторъ: „Слѣдъ много години заседнѫхѫ Славянитѣ на Дунава, гдѣто е сега унгарската и българската земя. Когато слѣдъ това Власитѣ нападнѫхѫ Славянитѣ на Дунава и ги изгонихѫ на сѣверъ и пр.” (I. 75, 80). Различно е тълкувано послѣдното мѣсто и пу-горното, гдѣто се казва: „тукъ пу-напрѣдъ седѣхѫ Славяни и пр.” Въ послѣдно врѣме единъ ромънски ученъ, Mangiuca (вж. Daco-romanische Sprach-und Geschichtsforschung I., Ora-

 

1. Quod Menumorut, qui duci Arpad prius per legatos bulgarico cordo, superbe mandando, terram cum pugillo se daturam negabat (c. 51.).

 

2. Въ Ипатиевския списъкъ тукъ е прибавено: „които се наричатъ унгарски планини."

245

vicza 1891. 122—124), пакъ доказва, че подъ тия „Власи” на Нестора, които дошли въ земята на Славянитѣ отъ двѣтѣ страни на Дунава и ги изгонили на сѣверъ, трѣбва да се разбиратъ Траяновитѣ Римляни, отъ което слѣдвало, че Гето-Дакитѣ били Славяни и пр. [1] Ние не се впускаме подробно по тоя въпросъ, а само изтъкваме главното впечатление, което прави Несторовото свидѣтелство, а именно, че той знае, че е сѫществувалъ романски елементъ („Волохи”) въ дакийскитѣ страни много пу-рано, отъ колкото искатъ да кажѫтъ споменѫтитъ хипотези. [2]

_11__ [[ Власитѣ въ маджарскитѣ източници отъ XIII. ст. „Куманскиятъ епископатъ” (Влахия и Молдавия) ]]

Отъ началото на XIII. столѣтие вече ясно се споменуватъ Власитѣ въ маджарскитѣ източници. Въ привилегията отъ краль Андрей (Endre) отъ 1222. год. се казва, че подвластнитѣ на нѣмския рицарски орденъ въ земята Бирса не трѣбва да плащатъ мито, когато минаватъ пръзъ земята на Сикулцитѣ, или прѣзъ земята на Власитѣ (вж. въ Teutsch und Firnhaber, Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbьrgens. XV. 18). Така peдомъ се споменуватъ Власитѣ и въ други подобни привилегии (1224. г., 1228. год. Teutsch, 30). Забѣлѣжително е, че вече, въ 1234. год. папа Григорий писалъ на Бела IV. че Власитѣ въ куманския епископатъ имали православни епископи. [3]

1. Понеже Несторъ говори за сѫщитѣ Власи, когато разказва и за дохожданьето на Маджаритѣ, Mangiuca заключава, че отъ това е ясно, че е дума за Дако-ромънитѣ, които и днесь живѣѭтъ въ сѫщитѣ страни и пр.: „слѣдователно Несторовата хроника въ тая точка е съгласна съ анонимния нотаръ на краль Бела” (124).

2. Забѣлѣзваме още, че проф. Хъждеу въ Istoria critica, 1873. р. 103. цитува, за да подкрѣпи континуитетътъ на Дако-ромънитѣ, и едно мѣсто изъ 22. пѣсень на Нибелунгенлидъ, гдѣто се споменуватъ Власи между свитата на Атила, когато приелъ Кримхилда на Тулското поле. Сѫщото мѣсто привежда въ своя полза и Ксенополъ въ статията си „Teoria lui Rцsler” (вж. Revista на Tocilescu I. 2. 135; сѫщото и въ френски прѣводъ „les Roumaines au moyen-age,” Paris, 1885. p. 86).

 

3. Подъ „кумански епископатъ” разбира папата Влахия и Молдавия: „In Cumanorum episkopatu, sicut accepimus, quidam populi, qui Walachi vocantur, existunt; qui etsi censeantur nomine christiano, sub una tamen fide varios ritus habeutes et mores, illa commitunt, quae huic nomini sunt inimica.” По нататъкъ се тѫжи папата, че тѣ прѣзирали римската черква, не приемали черковнитѣ тайнства отъ куманския епископъ, сир. католическия епископъ въ тая страна, но отъ нѣкои православни лъжеепископи (а quibusdam pseudoepiscopis Graecorum ritus tenentibus), а още при туй нѣкои унгарски поданици (de regno Ungariae), както Маджари тъй и Нѣмци и други католици (orthodoxi), понеже живѣели размѣсени съ тѣхъ, прѣминавали къмъ тѣхъ, и като че ли сѫ станѫли единъ народъ съ Власитѣ, приемали съ тѣхъ свещенитѣ тайнства и пр.

 

За да се разбере названието „кумански” и „Кумания,” съ които се означаватъ въ онова врѣме днешнитѣ ромънски страни, забѣлѣзваме нѣкои подробности относително Куманитѣ.

 

Куманитѣ сѫ живѣли между Донъ и Днѣпъръ и източно отъ Днѣнъръ, отъ гдѣто водили многогодишнитѣ си войни противъ Киевъ и рускитѣ князье. Руситѣ често сѫ нападали и гонили Куманитѣ (Половцитѣ) въ отечеството имъ източно отъ Днѣпъръ въ посока къмъ Донъ. Че Куманитѣ никога не се простирали на западъ все до Днѣстъръ, потвърждаватъ съврѣменници пѫтници, като Rabbi Petachia (1170—1180), арабскиятъ географъ Едриси (1154), Plano Carpini, който въ 1246 год. пѫтувалъ на двора на татарския ханъ, и Rubruquis, който пѫтувалъ нѣколко години подиръ Carpini (вж. Pic. Abst. 103). — И Томашекъ признава, че куманскитѣ хорди въ Молдо-Влахия не сѫ били гѫсто населени, и доказва, че въпрѣки нападенията на Куманитѣ на сѣверъ отъ Дунава живѣли различни народни и културни елементи мирно едно покрай друго (Zur Kunde etc. 1882. стр. 51. Zeitschrift fur. цst. Gymn. 1876. стр. 344). — Земята между Серетъ и планинитѣ Бихаръ, която споредъ Порфирогенета (de admiuistrando imperio с. 13) се простирала на сѣверъ отъ Дунава 4 дена пѫть, а на югъ отъ Силистра до Траяновия мостъ, и която завземала около 100,000 километра, е била свободна отъ Кумани. Пичъ (Abst. 104) доказва, че напрѣдваньето на Куманитѣ къмъ западъ — къмъ Днѣстъръ и Дунавъ въ тъй наречения „Onglos” (Буджакъ), — всѣкога било частично и врѣменно: повече кога се канили да плячкосватъ прѣко Дунава въ Византия. Когато загинѫлъ Игоръ Святославичъ въ похода противъ Куманитѣ (1185 год.), тогава се захващало и българското въстание противъ Гърцитѣ, въ което Куманитѣ често сѫ участвували. Въ рускитѣ лѣтописи е забѣлѣжено (Полное собр. рус. лѣтоп. II. 136., 1187. год.; 141., 1192. год.), че когато рускитѣ князье минѫли Днѣпъръ за да нанаднѫтъ Куманитѣ, не ги намѣрили въ жилищата имъ, понеже тѣ били отишли прѣко Дунава. Слѣдователно и въ края на XII. стол. центърътъ на куманската сила билъ въ степитѣ между Днѣпъръ и Донъ, а не въ Влахия и Молдавия. При все това маджарскитѣ кралье обичали да наричатъ въ XIII. ст. тия страни съ името „Кумания.” Така Бела IV. въ една грамота отъ 1247. година нарича цѣла Влахия източно отъ Алута и цѣла Молдавия „Cumania.” Така и католическиятъ епископатъ, учрѣденъ за тия страни, се наричалъ „кумански."

 

Че Дако-ромънитѣ въ XIII. стол. у Византийцитѣ минавали и подъ име Скити (Кумани), се вижда напр. изъ Георгия Пахимера, (кн. I. de Andronico seniore с. 37), който подъ 1264. год. казва, че Скититѣ на Дунава сѫ отъ сѫщо потекло съ Власитѣ отъ Bizoa (близу Цариградъ) и пр. (вж. Mangiuka ор. с. 151—152). — Въ „Codex Cumanicus” се срѣщали между имената на ония Кумани, които въ 1239. год. избѣгали прѣдъ Татаритѣ отъ източна Молдавия въ Унгария подъ прѣдводителството на Кутена при Бела IV, и чисто влашки имена, като: Turtul, Mantola, Amul, Gubul и пр. И Томашекъ (Zur Kunde 51—52) признава, че тѣзи имена сѫ влашки и че, слѣдователно, съ Куманитѣ имало измѣсени и Власи.

246

Измежду всички свидѣтелства отъ XIII. стол. по тоя въпросъ най-важенъ е познатиятъ сѫдебенъ актъ отъ 1231. год., издаденъ отъ „captulum ecclesiae transsilvanae”, въ който изрично се казва, че Влахия, подъ която се разбира и областьта Фогарашъ, е принадлежала въ прѣдишни врѣмена на Българитѣ. Това свидѣтелство, издадено отъ явно съдилище, потвърдено отъ свидѣтели и регистрирано отъ сѫда, е запазено въ единъ трансилвански актъ отъ 1601. г., и за първъ пѫть е печатано отъ графа Kemйny въ Magazin fьr Siebenbьrgische Geschichte и пр. 1846. I. р. 176, а сетнѣ и въ споменѫтия сборникъ отъ Teutsch и Firnhaber № 44. стр. 50. Въ този многоваженъ паметникъ се казва именно, че нѣкой си Thrulh и неговитѣ прѣдци сѫ притежавали земята Бое, което имущество още въ „българско врѣме” принадлежало къмъ Фогарашъ („Quod terram Boje terre Zumbuthel conterminam, et nunc in ipsa terra Blacorum existentem. . . . Qualiter eadem terra, а tempore humanam memoriam transeunte, per maiores, avos, atavosque ipsins Thrulh filii Choru possessa est а temporibus iam, quibus ipsa terra Blacorum terra Bulgarorum exstitisse fertur, ad ipsam terram Fugros tenta fuerit.”) [1] Отъ това свидетелство заключаваме двѣ несѫмнѣнни нѣща: първо, че въ Фогарашъ въ 1231. год. още се е помнѣло първото българско царство, което е имало власть и въ Трансилвания, както видѣхме пу-горѣ, и второ, че тукъ влашкото сѣмейство Трулъ наслѣдствено притежавало недвижими имущества отъ дѣди и прадѣди отъ давно врѣме (a tempore, humanam memoriam transeunte), когато още тази влашка земя (terra Blacorum) била българска область.” [2]

1. Обикновеното влашко име на Фогарашъ е cйra Oltului (Pič, Abst. 161). Власитѣ отъ Фогарашъ не считали себе си за принадлежни на Трансилвания, като вземали р. Олта (Алута) за граница между Фогарашъ и Трансилвания. Влашкитѣ войводи въ XV.—XVI. стол. сѫ били господари на Фогарашъ и на близкия Алмашъ.

2. Фазелъ-Улахъ-Рашидъ, персийски историкъ, е писалъ въ 1300 г., (по официални извѣстия, които сѫ получвали монголскитѣ власти) върху нахлуваньето на Татаритѣ въ Трансилвания и Влашко: „въ пролѣтьта па 1240. година монголскитѣ князье прѣминѫли Галицкитѣ планини, за да навлѣзѫтъ въ земята на Българитѣ и Унгарцитѣ. Но Орда, който вървѣлъ отъ десно, като минѫлъ земята Алута, излѣзълъ на срѣща съ войска Басарамбам, но билъ разбитъ. . . . . Буджекъ прѣминѫлъ отъ земята на Саситѣ прѣко планинитѣ и навлѣзълъ въ земята на „Кара-Улагъ” и разбилъ улагийскитѣ племена. (Вж. Hăsdeŭ, Istoria critica 1875. I. 68; Mangiuca ор. c. 149). Слѣдователно въ самото начало на XIII. вѣкъ въ Влахия, която още минава като българска земя, е имало нѣкакъвъ си Басарабъ-банъ и Каравласи (срав. Μαυροβλαχία сир. Молдова). Земята Алута (terra Aluta) е била при гория Алута въ Трансилвания, и е граничила съ Фогарашъ. 

247

Слѣдъ като така очевидно е доказано, че между България и дакийскитѣ страни сѫществували въ врѣме на първото българско царство тѣсни държавоправни отношения, които и слѣдъ паденьето на това царство не сѫ били забравени, и слѣдъ като се доказа сѫществуваньето на ромънски елементъ въ тия старобългарски страни дълго прѣди XIII. столѣтие, никакъ не е смѣло нашето твърденье, че при образуваньето на второто българско царство сѫ участвували именно дакийскитѣ Ромъни, а не Ромънитъ на Балканския полуостровъ, за които, като компактно и силно население, нѣма ни прѣди, ни сетнѣ никакви исторически данни. Ще се повърнемъ назадъ, да прѣтеглимъ доводитъ и на ония описатели, които, ако и да съ рѣшително противъ Реслера въ полза на постоянното мѣстожителство на Ромънитѣ въ Дакия, или поне въ полза на Томашековата теория, пакъ остаятъ на мнѣнието, че ония Власи, за които нѣма сѫмнѣние, че сѫ участвували въ търновското въстание, били Власи отъ Балканския полуостровъ.

http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#1

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: virtu
Категория: Тя и той
Прочетен: 1925943
Постинги: 1141
Коментари: 1583
Гласове: 9311
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031