Бесите, които заемали западните склонове на Родопите ¹), били много диво и свирепо горско племе и постоянно безпокоили с нападенията си областите на Римската империя ²). За укротяването и притягането им към империята били приети енергически мерки, за да се разсади между тях християнството. Тази мисия била възложена, по всяка вероятност, или на Траянополския митрополит, който имал подчинени на себе си към ІІІ – VІІ в. единадесет епископии ³), от които някои принадлежали към планинските вътрешности – Родопите, отечеството на бесите и по течението на р. Арда, където впоследствие се заселили и смолените ⁴), или на Филипийския епископ, който е бил близо до бесите. На тези епископи именно било възложено християнизирането на тези диви горски племена.

За пръв проповедник, който утвърдил Евангелското учение между бесите, се счита епископ Св. Никита, който направил, според думите на блаж. Иеронима, "щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, са заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христа" (Epist. 60 ad Heliodorum in ad Vallarsi.)

Свети Никита бил родом от гр. Ремесияна (сегашната крепост Бяла Паланка) и се родил в 353 година. Указания за живота и деятелността му е оставил неговият другар, Св. Палин, в поемата си за кръщението на бесите и в писмото си до Севера ⁶). Той получил обширно римско образование, вероятно в Рим ⁷), и светителствувал изпървом в родния си град, а после се предал на проповед; за учеността му Св. Павлин в посланието си до Севера говори: "Препоръчвам ти уважаемия и многоучения епископ Никита, който е дошел от Дакия, и по справедливост съставлява предмет на удивление за римляните" ⁸).

От родния си град, той предприемал пътешествие с мисионерска цел до разни съседни градове: ходил в Гидруид (на Епирския браг), в Солун и във Филипи; особенно любим предмет за занятията му станали бесите, между които преминал от Филипи и останал за дълго време.

Над буйните беси Св. Никита е действувал не само с образцовия си живот и с живото слово (проповедта), но и с литературните си занятия; той написал на прост и ясен език шест книги за оглашените във вярата – (Competentibus ad baptismum instructions libellos sex): първата е назначена за готвящите се към вярата, втората - против езическите заблуждения, третата – за вярата във Височайшето Същество, четвъртата – против родословието, петата – за символа на вярата и шестата – за жертвата на пасхалния агнец; нему принадлежат така също съчиненията: "За падналата дева", с което светителят възбужда всекиго към покаяние ⁹) и песнопението "Te Deum", както за това положително свидетелствува недавно издаденият паметник от ХІ в. ¹⁰), в който относително "Te Deum-a" се бележи, че "Никита, приемникът на Петра, написал това песнопение… в Рим" ¹¹). Касиодор хвали съчиненията на Св. Никита за благочестивя им дух и за основателното знание на предмета ¹²). От книгите за Оглашените са дошли до наше време само петата книга и няколко откъслеци от другите ¹³).

Плодът от тази възвишена проповедническа деятелност е бил,

"че звероподобните Беси станали мирни и трудолюбиви; покорни на истиннаго Бога, между тях процъфнал християнския живот; непроходимите и обливани от кръв до това време Родопски планини, станали хранилище на монашески келии и манастири; дълбоките и високите пещери, където по-напред се утаявали зверовете и разбойниците, станали места за ангелски чинове и християнски подвижници. Чудно променение!" – възклицава Павлин ¹⁴).

Това заякване на християнството скоро се показало наяве: когато император Анастасий (в 514) година насила искал да разпространи евтихианството в империята, бесите се явили най-върли защитници на православието, като го защищавали даже с оръжие в ръце ¹⁵).

Свети Никита в 392 г., по поръчка на Капуанския събор, ходил в съседния гр. Наис да увещава еп. Боноза да остави лъжливото си учение за Св. Богородица ¹⁶), в 397 г. пътешествувал в Рим и на връщането си, в гр. Нол, се видял с приятеля си Павлина, който искал да го задържи при себе си на продължително време; но той побързал да се завърне при паството си. Подир четири години (в 402 г.) той пак ходил в Нол за празника на Св. Филикса ¹⁷). Във време на тези си пътувания той проповядвал навсякъде, гдето е минавал и против Евтихияните.

Освен бесите, Св. Никита е покръстил и даките, които заемали "Средиземна и Прибрежна Дакии" (Ripensis и Мediterraneae) ¹⁸). Но за тази му деятелност са останали твърде оскъдни сведения ¹⁹).

Колко подир това е живял и действувал Св. Никита, положително не е известно. Той починал, по всяка вероятност, в 431 год., на 24 юний*.

* Bardenhewer, Les peres de l`eglise, t. ІІІ, р. 270; Сергий, Полный месяцеслов востока, ч. І, стр. 168, отнесал смъртьта към 420 год. Същата дата е възприел и Арх. Филарет, Св. Юж. Слав., изд. ІІ, стр. 109, при всичко, че от предидущите думи на покойния архиепископ – "но тъй като блаж. Павлин, историка на Св. Никита, починал в 431 г. на 87 г. от своя живот, то, вероятно, и смъртта на Св. Никита е последвала не "по-рано" – следва да се постави 431 год., а не "420 г. ", както е в него. Можеу би последнята дата да е и печатна погрешка – Западната църква е поставила чествуването на Св. Никита на 7 януарий (Martyrol. Romanumq p. 17). Същата дата и в Барония, Weis Leben d Heiligen 8, 361q 358; ср. Филарет, Ibid, стр. 109, заб. 49. А източната църква чествува паметта на 24 юний (Филарет, Ibid., стр. ІІ).

Ромъните считат Св. Никита за свой апостол, като му приписват: основанието на четири манастира, един за гърците, други – за бесите, с богослужение на родния им език, трети – за армените, четвърти – "за заклеване на нечистите духове" и откриването на Милковската епископия ²¹). Но това твърдение не може да се приеме за положително верно, понеже не са се запазили никакви положителни данни, които би говорили, че Св. Никита някога е проповядвал в Молдавия и Влахия ²²).

Виж също: Житие на св. Никита, епископ Ремесиански