И ето че стигнахме до онзи  мит, който може би е най-мъчен за разказване не само защото е преплетен с множество други митове, не само защото изобилствува с кърви и ужаси, които имат друг, скрит смисъл, но и защото в него вечният разказ за живота и смъртта достига още по-големи дълбини и колкото и да се тълкува, винаги остава нещо по-богато, нещо, което се изплъзва от тълкованията. Може би пък в това именно е и последният му скрит смисъл.

Нека започнем по-отрано — от родословието на Дионис, макар че така разказът би могъл да се усложни с много имена и случки. Но родословието е твърде важно за всяко нещо, родословието е наполовина обяснение и същност на нещата. Живял някога един финикийски цар, Агенор, който имал син Кадм и дъщеря Европа. Дъщеря му била рядка красавица и привлякла вниманието на Зевс. Един ден той се превърнал на хубав бик и така грациозно клекнал пред царкинята, че тя на шега поискала да го яхне. Но миг след това бикът се понесъл напред, Европа напразно викала за помощ, той стигнал морския бряг, нагазил и продължил навътре. Дълго плували така, най-сетне стигнали един остров, тук Европа останала и родила от Зевс синове. Островът се наричал Крит, а отвъд него, на север и на запад, се простирали грамадни неизвестни земи, цял континент, който после хората населили и нарекли по името на момичето. Европа — според едни това значело „тъмната“, „неясната“, според други — „добре напоената“, „плодната“. А Крит бил първият праг на континента, мостът от Азия и Египет към новата земя — най-древното огнище на гръцката и европейската култура. С това похищение, може да се каже, започва историята на нашия материк. По-късно нейният първороден син Минос бил и първият цар на Крит, още по-късно пък се явил друг бик-прелъстител и от него критската царица родила ужасно чудовище — полубик-получовек — Минотавъра, който живеел в прочутия Лабиринт и приемал човешки жертви…

Но да се върнем пак към началото — когато Агенор научил, че дъщеря му е отвлечена от бика, викнал Кадм и го заклел да тръгне по света и да търси сестра си. Кадм не могъл да открие никаква следа, затова отишъл при оракула.

— Този бик ти няма да намериш — казал му оракулът, — но сега, като излезеш оттук, ще видиш една крава! Върви след нея — там, където те отведе, спри с хората си, основи нов град и го наречи Тива!

И наистина навън те видели една крава, която ги отвела до девствена гора. Кадм коленичил, целунал земята и поискал да извърши жертвоприношение за своята богиня-покровителка Атина Палада. Пратил хората си да търсят чиста вода, те влезли в гората, стигнали до поляна с пещера в единия край, откъдето бликал сребрист извор. Но от пещерата изскочил страшен дракон и светкавично ги избил. Кадм дълго чакал, най-после тръгнал и той из гората, видял труповете на своите хора, видял и дракона. В този миг зад него, невидима, застанала Атина Палада. Тогава Кадм запратил копието си и то приковало чудовището до най-близкото дърво — уви, той не знаел, че това бил свещеният дракон на Арес, бога на войната, и че със своята постъпка навлича проклятие върху целия си род!

— Изтръгни зъбите на дракона! — отекнал глас.

Той се обърнал, но нямало никого. Говорела му невидимата Атина Палада.

— Изтръгни зъбите! — повторил гласът. — И ги посей в земята!

Кадм се подчинил, но едва заровил зъбите, и отвсякъде земята се разтреперила, показали се върхове на копия, после шлемове, после глави, рамене и ръце, и най-сетне цялата гора се напълнила с въоръжени войници. Кадм се хванал за меча, но един от войниците му казал:

— Не се бъркай в нашите междуособици! Ние сме от драконовото семе! — и тогава новоизраслите мъже яростно се нахвърлили един срещу друг. Този, който пръв проговорил, заклал със своя меч най-близкия и в същия миг паднал, понеже друг го пронизал със стрела, стрелецът пък се строполил от ударите на следващия и така нататък. Накрая от цялата армия на драконовото семе останали само петима — те спрели боя. Кадм ги повел и заедно с тях основал града Тива.

Могъщата, богата Тива, „седмовратата Тива“, столицата на Беотия — с какви надежди я строели основателите й, без да знаят, че над нея ще тегне прокоба! По-късно Кадм се оженил за Хармония, дъщерята на Арес и Афродита, и макар това да било най-пищната сватба, на която присъствували самите олимпийски богове, макар Хефест да изработил невиждана огърлица като сватбен подарък на Хармония, оттук, от сватбата и от огърлицата, започнало страшното тиванско проклятие, което години наред търсело отплата чрез кръв и страдания. Царицата родила един син, Полидор, и четири дъщери — Иноя, Автоноя, Агава и Семела — и върху всички тях се посипало проклятието, с жестока, насилствена смърт завършвали или самите те, или техните деца и внуци.

Най-малката, Семела, също била рядка красавица и също привлякла вниманието на Зевс. Само че пред нея той се явил не в образа на бик, а като млад мъж и спечелил любовта й. Срещите им продължавали дълго време, шест месеца вече Семела носела в утробата си дете от всемогъщия бог. Хера, небесната съпруга на Зевс, беснеела от ревност и решила да унищожи съперницата си. Тя приела образа на старата бавачка, с която Семела споделяла своите преживявания, и при един разговор се усъмнила, че тайният любовник на Семела бил Зевс.

— Ако той е наистина Зевс, поискай му доказателство! — подметнала старицата. — Помоли го да ти се покаже в пълния си блясък, както се явява в небесата!

Семела се съгласила и при следващата среща накарала Зевс тържествено да се закълне, че ще изпълни една нейна молба. Той се заклел и тя му казала. Изплашеният Зевс се опитал да я спре по средата на думите й, но било късно. Семела ги била изрекла докрай. Със свито от болка сърце бащата на боговете се оттеглил, сложил си сияйните доспехи и оръжия и се явил в целия си блясък в стаята на своята любима. Крехката човешка плът на Семела не могла да издържи такава гледка — тя изгоряла като факла, сринала се в купчина пепел. И детето в утробата й щяло да загине, но хитрият Хермес го спасил в последния миг. Той го дал на Зевс, който разпорил бедрото си, зашил го вътре и го носил така още три месеца, за да станат пълни девет.

Това дете нарекли Дионис — „двойният“, „по два начина роденият“. Но злобната Хера продължила да отмъщава и на него тя заповядала на титаните да го отвлекат и разкъсат. Парчетата те сварили в котел, а там, където капела кръвта, израснал храст с яркочервени нарове. Но бабата на Дионис, богинята на земята, Рея, събрала парчетата, слепила ги и отново върнала детето към живот. Тогава Зевс тайно наредил да го заведат при неговата леля Иноя, сестрата на Семела. Тя била женена за Атамас, цар на Орхомен, и в техния дворец момчето било скрито и преоблечено като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това Хера пак го открила. Този път тя обърнала цялата си ярост срещу Атамас, отнела му разума и както седял в двореца, той изведнъж скочил, грабнал своя лък и го насочил към по-големия си син.

— Я виж каква бяла сърничка! — закрещял Атамас. — Махнете се да я пронижа! — и в същия миг пробол момчето с една стрела. Ужасената Иноя хукнала навън с по-малкия си син, а Атамас подгонил и тях, те бягали, бягали, накрая стигнали до една крайбрежна скала, за да се спасят от безумеца, хвърлили се в морето. А Атамас дълго бродил из горите, попитал оракула докога ще върви така, получил отговор: — „Докато разделиш вечерята на дивите зверове!“ — и наистина една нощ, залитайки от глад, той попаднал в гората на глутница вълци, които разкъсвали убита овца; вълците избягали, Атамас се хвърлил, заглозгал остатъците и едва тогава се успокоил, основал нов дом и заживял в мир.

Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес временно го превърнал в козле и го дал на нимфите, които живеели на връх Ниса — този връх, според едни, бил също в Беотия, според други — в Либия, а според трети — в Тракия, някъде из нашите Родопи. Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, тук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели — козлоногите панове и сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света — виното!

От зрънцата на дивите лози той изцедил искрящата пенлива течност, непозната дотогава — и тя хвърляла душата в дива радост. Виното също имало скрит смисъл, защото за Дионис и ония, които го обичали, значело не само обикновено опиянение, а радостта от целия свят, от земята, от живота — значело кръвта, която бие в жилите, прегръдката на близките хора, танцът и смехът, всички неща, които не могат да бъдат унищожени.

Дионис бил вече млад мъж, но макар да имал женствен вид, Хера го познала. Старата й омраза пак пламнала, сега тя решила да му отнеме разсъдъка, както на Атамас — и той тръгнал безумен из горите, без сам да разбира какво прави, викал, пеел, танцувал, а след него вървели и неговите нимфи, неговите панове и сатири, и дебелият, клатушкащ се Силен. Те също викали, пеели и танцували и понеже все надигали чашите с искрящия сок, не могло да се разбере дали лудостта им идва от Дионис, който ги водел, или от виното.

Но този път Хера зле си направила сметката, защото Дионисиевото безумие не само не го погубило, а, напротив, помогнало му да постигне небивал триумф. Безумието се оказало неговата сила. Шумното ликуващо шествие, водено от младия Дионис, станало по-могъщо и от най-могъщата армия; навсякъде, където минавало, нови хора се присъединявали към него. Особено съчувствие будел той у жените не само защото бил хубав, а и защото били по-близко до живота, до земята, любовта и раждането, и по-добре разбирали неговата мощ. С разпилени коси и развети дрехи, те тичали в шествието и викали: „Ево! Ево!“ — ликуващият Дионисиев възглас. Наричали ги „менади“ — „бесните“, по-късно „вакханки“ — от Бакхус, латинското наименование на Дионис, а цялото празнично шествие носело името „вакханалия“.

И оттук тръгва великият поход на новия бог — по-велик от похода на всички завоеватели, той обхваща целия тогавашен свят. Не с коне и колесници, не с копия и мечове, не в бойни редове било то — а с лозови пръчки, с клонки от бръшлян, с тирси — тояги, по чиито върхове били набучени шишарки, с възгласи „Ево!“ и весело безредие! И никой нямал сила да им противостои. Най-напред Дионис стигнал в Египет, тук той се бил с титаните, същите, които някога го били разкъсали на парчета, разбил ги и им отмъстил. После продължил за Месопотамия и Египет, царят на Дамаск се опитал да го спре, но Дионис разбил и него, изплел през реката Ефрат мост от диви лози и бръшлян, по който минала неговата армия, а след това Зевс му пратил тигър, на чийто гръб преплувал реката Тигър. По-нататък той не срещнал никъде съпротива и завладял всички земи до Индия — навсякъде учил хората на лозарство и винарство, давал им закони и основавал градове.

На връщане за Гърция го нападнали амазонките — войнствените жени, които живеели сами, без мъже и деца, ненадминати ездачки и стрелци с лък, с по една отрязана гърда, за да не им пречи при стрелбата. Могло ли е да има нещо по-враждебно на Дионис от тях — жените, загубили женствеността си, студени и бездетни? Той с ярост се хвърлил срещу амазонките, разбил ги, преследвал армията им чак до Ефес на малоазийския бряг и унищожил толкова много, че те никога вече не могли да стигнат предишната си мощ. След това Дионис влязъл във Фригия и тук баба му Рея, земята, го излекувала от безумието и го очистила от множеството убийства, които бил извършил по своя път. Едновременно с това тя го посветила в своите мистерии — тайните служби и обреди, които се извършвали в нейна чест, защото тук, в Мала Азия, открай време земята била почитана за най-великата от всички божествени сили. Отсега нататък Дионис вече можел да продължи своя всепобеден поход не само тласкан от тъмни, безразсъдни стихии, а и с разбиране на онова, което прави, отсега нататък той подлудявал враговете си, без самият да е луд. Той продължил през Хелеспонт за своята мила Тракия, за чудните планини и поляни, където някога играел с нимфите — но тук, при устието на река Стримон, сегашната Струма, царят на едоните, Ликург, го нападнал и пленил цялата му армия, та трябвало Рея пак да му помогне. Тя отнела разсъдъка на Ликург и той убил с брадва своя собствен син — докато го кълцал, струвало му се, че подрязва лоза, и преди да се опомни, отрязал от трупа ушите, носа и пръстите. Цяла Тракия била ужасена от неговото престъпление, настъпила страшна суша и Дионис обявил, че всички ще измрат от глад, ако Ликург не плати с живота си. Тогава собствените му поданици го завели на връх Пангей, вързали го на четири коня, конете препуснали в четири посоки и го разчекнали.

И сега цяла Тракия тържествено посрещнала Дионис — вакханалната армия вървяла напред, минала Тесалия, стигнала и Тива, града на Дионисиевия род. Тук сега живеели двете негови лели Автоноя и Агава, а цар на Тива бил Пентей, синът на Агава. Той с явна вражда посрещнал своя братовчед, макар че някога прочутият сляп предсказател Тирезий го предупредил, ако нов бог дойде тук, да му отдаде почести, защото иначе ще бъде разкъсан на парчета. Пентей обаче бил упорит човек и не обърнал внимание на предупреждението. Още повече се разгневил той, когато видял собствената си майка Агава и леля си Автоноя да се присъединяват към Дионисиевото шествие и заедно с другите менади да пускат коси, да крещят и да тичат.

— Потомци на драконовото семе! — извикал Пентей пред двореца. — Какво безумие ви е обзело, та да ви действува дрънкане на медни цимбали, рев на рогове и всякакви магии и измами, на вас, които сте носили бойни мечове и слушали бойни тръби! Ако Тива е обречена да падне, то бих предпочел да я съборят храбри неприятели, тогава поне ще загинем с чест! Но да се оставим на един голобрад невъоръжен момък, който не се стреми към мъжествен бой, а се украсява с гирлянди като жена и пищи и подскача — какъв позор! Вървете и доведете смутителите на реда във вериги! — заповядал той на стражите си и наистина стражите довели Дионис и цялото шествие и ги затворили в подземията на двореца. Но когато Пентей се опитал да прониже бога с меча си, бил заслепен и вместо него пронизал най-хубавия си бик. После вратите на подземията сами се разтворили, шествието отново се понесло с диви викове из околните хълмове. Пентей ги чул и изскочил от двореца. Този път той лично се отправил към тях и това било съдбоносната му грешка. Както тичал и стискал меча си, той изведнъж се озовал срещу цяла тълпа жени. Първата, която го забелязала, била майка му Агава.

— Сестри мои! — изкрещяла тя и го посочила със своята тирса. — Вижте този глиган, който пръхти срещу нас! Нека да го принесем в жертва! Дръжте го! — и побеснялата тълпа хукнала към Пентей.

Изплашеният цар побягнал, за пръв път той съжалил за намесата си и си спомнил предсказанието на Тирезий, но било късно. Менадите полека-лека го настигали — напразно той се молел на своята леля Автоноя, напразно призовавал майка си. Най-сетне те го сграбчили, в беса си му откъснали двете ръце.

— Виж, майко, виж! — крещял Пентей към Агава, но Агава се надвесила над него, надала дълъг писък, разтресла медночервените си къдри така, че те заиграли във въздуха като пламъци, и със собствените си окървавени пръсти отскубнала главата на своя син!…

Така Дионис се справил със своите противници и в Орхомен, града на Атамас, където някога бил скрит като дете. Тук пък трите сестри на Атамас — Арсиноя, Левкипа и Арсипа, отказали да го признаят. Всички жени били изскочили навън, само трите седели вътре и тъчели на станове. Дионис се преобразил на девойка и ги поканил да участвуват в празника, но те грубо отказали. Тогава той неочаквано се превърнал в лъв, после в бик, после в пантера и трите сестри обезумели от ужас. Те избрали сина на Левкипа за жертва и също като Пентей го разкъсали на части, а после хукнали към планините и тичали, и викали, докато Дионис ги превърнал в прилепи.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да си разделят парите, затова, вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал.

— Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! — извикал той. — Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? — Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал — колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място, изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове — пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето — и в следния миг гърбовете им се извили, вместо с крака запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.

И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа — същите, за които споменахме в началото. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност — влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка — Ариаднината нишка — и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си — двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия, Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена — обърсал сълзите й, прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба и още по-весело затанцували козлоногите сатири, още по-бурно заскачали менадите и завикали: „Ево! Ево!“ Празник — вечен празник и непрекъснат триумф — занапред такъв щял да бъде пътят на Дионис.

Но само за него, не и за останалия му род! В същото време, докато радостните възгласи ехтели по гори и долини, тиванското проклятие продължило да сипе удар след удар. То не пощадило и Кадм: един ден, както се разхождал с Хармония и говорели за нещастията, сполетели техните потомци, той не се стърпял и извикал:

— Та ако всичко това е само заради змийското семе, което посях в земята, по-добре самият аз да се бях превърнал в змия!

И още не бил завършил думите си, когато тялото му започнало да се удължава. Той паднал на гърдите си, краката му изтънели и на тяхно място се появила опашка. Ръцете му били още запазени, Кадм ги протегнал към Хармония, а по бузите му се стичали сълзи.

— Скъпа жено, най-нещастна жено, ела! Ако нещо в мен е още човешко, докосни го, преди да е изчезнало! — после се опитал да добави нещо, но езикът му се разделил на две и се чуло само съскане.

А Хармония, разплакана, го сложила върху своята гръд.

— Кадм! — извикала тя. — Къде са твоите крака, твоите ръце и рамене, къде е хубавото ти лице? Ти целият изчезна!

Той близнал с език бузата на жена си, плъзнал в пазвата й, обвил я и я прегърнал за шията. А тя нежно галела люспестия му гръб и добавила:

— Сили небесни, щом е така, направете и мен като него! — и в същия миг заприличала на съпруга си, двете змии запълзели по земята и се скрили в близките скали…

Така завършили нещастните Кадм и Хармония, на чиято сватба присъствували самите богове и им подарили злокобната огърлица. А за съдбата на техните деца вече се спомена. Видяхме, че Семела бе изпепелена от блясъка на Зевс, че обезумелият Атамас уби Иноя и двете си деца, че Агава разкъса собствения си син Пентей. Зла участ постигнала и четвъртата сестра, Автоноя. Нейният син Актеон веднъж, скитайки из горите на лов, видял Артемида, богинята девица, да се съблича край един извор и разярената богиня го превърнала в елен, така че собствените му ловни кучета го разкъсали. Само Полидор, единственият син на Кадм и Хармония, останал запазен от проклятието, но то се проявило по-късно, в неговото потомство, и то с такава сила, че затъмнило всички предишни ужаси. Когато неговият внук Лай управлявал Тива, старият Тирезий му предсказал, че ще бъде убит от своето дете. Тогава той го дал на един от слугите да го занесе в гората и там да го убие, но слугата се съжалил и го оставил живо, само пробол с върха на ножа крачето му, за да покаже кръвта. Овчари намерили момчето и го нарекли Едип — „подутият крак“, после то отрасло в Коринт и станало мъж. Веднъж Едип случайно срещнал баща си в една теснина; Лай бил само с един слуга, който карал колесницата; никой не искал да отстъпи път на другия, в разпрата слугата ударил конете на Едип и разгневеният младеж убил и слугата, и баща си, без да знае кои са. По същото време Тива била сполетяна от голямо нещастие: край града се заселило чудовище с тяло на лъв и глава на жена, наречено Сфинкс. То вардело единствения път, който водел през планините, спирало всички пътници, задавало им гатанки и понеже не можели да му отговорят, хвърляло ги в пропастта. Едип решил да спаси града и се явил пред Сфинкса.

— Кое е това животно, което най-напред ходи на четири крака, после на два и накрая на три? — попитал го той.

— Човекът! — отгатнал Едип, а Сфинксът от яд се хвърлил в пропастта и загинал. Благодарните тиванци избрали героя за свой цар и му дали за жена Йокаста, вдовицата на Лайтоест неговата собствена майка. Така Едип неволно извършил двойно престъпление: става убиец на баща си и съпруг на майка си. Но по-нататък върху града се посипали други нещастия — глад, суша, болести. Допитали се до оракула и най-сетне се разкрило, че причина за това е неосъзнатото престъпление на царя. Когато двамата разбрали какво са извършили, Йокаста се обесила, а Едип избол очите си и тръгнал, окаян и жалък, по пътищата, да изкупва страшната си вина.

Но кръвопролитията не спрели дотук — още и още продължавало да действува проклятието. Сега като регент управлявал Тива братът на Йокаста, Креон, а двамата Едипови синове — Етеокъл и Полиник, трябвало да си делят властта, като се сменят през една година. Когато обаче първата година изтекла, Етеокъл отказал да даде града на Полиник, той избягал при царя на Аргос и заедно с петима други царе направили съюз и нападнали Етеокъл.

Така започнала прочутата братоубийствена война на Седемте срещу Тива — драконовото семе още давало плодовете си! От седемте единствен Амфиарай, царят прорицател, бил против войната, но Полиник подкупил алчната му жена със същата проклета огърлица, която бил задигнал от бащиния си дворец, и тя тласнала Амфиарай към смърт. Той се бил храбро, знаейки, че ще загине — казват, че миг преди смъртта му боговете разтворили земята и той изчезнал вътре заедно в колесницата си; в смутни времена отдолу се чувал глухият му глас отново да предрича бъдещи събития.

А другите един по един загивали, обсадата се проточила, накрая решили двамата братя да излязат пред града в двубой и те така жестоко се наранили, че и двамата умрели пред стените. И тогава нападателите се пръснали, Креон наредил да погребат с почести Етеокъл, а предателя Полиник да захвърлят в сметта като леш и никой да не смее да го докосне. Но Антигона, дъщерята на Едип, въпреки забраната го погребала — предател или не, той все пак бил неин брат! За тази й постъпка Креон я осъдил да бъде жива заровена, но тогава пък неговият син Хемон, който обичал Антигона, се самоубил — и Креон напразно скубал косите си над телата на двамата млади. И не след дълго започнала нова война на Седемте срещу Тива — този път от „епигоните“, потомците на първите Седем. Сега начело на съюза бил Алкмеон, синът на Амфиарай, и той успял да победи тиванците, да срине града из основи — проклетата Тива изчезнала сред пламъците, а последният, който загинал, бил престарелият вече Тирезий. А после Алкмеон се върнал в Аргос и там убил майка си, която била виновницата за смъртта на баща му, и дал най-сетне огърлицата в Делфи, в храма на светлия Аполон — там да стои и да не носи повече страдания!…

Кръв, ужаси, трупове — трупове, ужаси, кръв!… Навсякъде сякаш тържествували мракът и смъртта. Едничък Дионис ги бил преодолял, едничък той прекрачил отвъд тях и шествувал заедно със своите приятели невредим и ликуващ! И не само че враждебните сили били немощни да му сторят каквото и да било, но самите олимпийски богове го признали и приели между тях — горе, на лъчезарния Олимп, Дионис седнал наред със Зевс и Хера, с Аполон, Арес и Хермес, с Атина Палада, Венера и Артемида! Триумфът му стигнал дори дотам, че той се наложил и в подземното царство — той е единственият, който слязъл долу, в ада, и успял да изтръгне оттам майка си, изгорената Семела — отново я извадил на слънчева светлина, оживил я и под името Тиона също я довел между боговете!

Затова по-късно гърците го тачели повече от всички други, затова той бил тяхната надежда и вяра в живота, както Озирис за египтяните. И по същия начин те напролет празнували неговото вечно възвръщане — все така напролет, когато всичко се раззеленявало и подмладявало, били големите Дионисиеви тържества и из цяла Елада, из Тракия, из Крит и другите егейски острови, из малоазийските брегове — огромни вакханални тълпи танцували, тичали, пеели и крещели. И те махали бръшлян и лозови клонки, свирели с рогове и флейти и вдигали чаши с пенливо вино. А на градските площади разигравали живота на бога, неговите приключения и страдания — само че вместо него разкъсвали на парчета млад козел, принасяли го в жертва на празника. Младият козел — това било свещеното животно, пълно със сили, палаво и неукротимо, родствено на сатирите и пановете — пък и самият Дионис бил превърнат в козле! Гръцката дума за „козел“ е „трагос“ — затова тези игри били наречени „трагедии“ и от тях по-нататък се ражда цялата гръцка драма, гръцката поезия, музика и танци!

Както Озирис… Впрочем Дионис е Озирис, същото „Добро битие“ — и тук под друго име продължава неговият култ. Не е ли и той дете на небето и земята, не е ли във вечна борба с унищожението? Не го ли нарязват и него на части, не се ли подлага и той на „аутопсия“, и не възкръсва ли наново, за да победи? Дионис е Озирис, както е и Гилгамеш, смесица на човешко и божествено, търсене на вечността — само че докато Гилгамеш завършва с песимизъм и тъжно примирение, Дионис я постига.

По същата причина той е и Аполон — макар и от другата му страна. Те са родни братя, те са едно и също в борба и прегръдка едновременно. Наистина Аполон е светлината и хармонията. Аполон е разумът, който подрежда и обяснява, в него има нещо сдържано, нещо спокойно, докато Дионис е сякаш обладан от безумие и ни се струва хаотичен, изкривен, понякога страшен. Но ние видяхме, че неговото безумие не е обикновено — че то е извор на небивала мощ. Неговото безумие е сливането с дълбоката същност на живота — то е движението и устремът на живота, които за плоския разсъдък, за средното мислене изглеждат лишени от смисъл. Но истинските откриватели на новото — мечтателите, пълководците, учените, поетите, онези, които създават нещата — те винаги трябва да бъдат по дионисиевски „безумни“! Те трябва да разкъсат онова, което е вече установено, застаряло, неподвижно и с което всекидневният мозък е свикнал — те трябва да го „подлудят“, този всекидневен мързелив мозък, както Дионис е подлудявал своите противници! И тогава зад бъркотията, изкривяването, болката да блеснат новите завоевания!

Дионис е сливането с живота — затова е земен, докато Аполон е небесен. И като всичко земно, той е нагорещен, нагърчен, тъмен — неслучайно баба му е земята, неслучайно тя е, която го просветлява и го учи на тапиите си. И всички тия ужаси, тия разкъсвания, насичания, вражди и междуособици, както казахме и в началото, имат друг смисъл. Самото нарязване на Дионис от титаните, и Атамас, който пробожда сина си, и Ликург, който насича сипа си, и Агава, която разкъсва сина си, и трите Атамасови сестри, които разкъсват сина на едната от тях, и потомците на драконовото семе, и Едип, и Седемте срещу Тива, и двубоят на братята, и Антигона, и Алкмеон, и пълното сриване на проклетия град всичко това изобразява мъката на създаването, на живеенето. През всичко това трябва да се мине, трябва да се изстрада всяко страдание докрай, трябва да се разруши нещо, за да се яви друго нещо — това е смисълът на Дионисиевата трагедия. Трагедията е необходимост, закон на съществованието — и от нея не може да се бяга; този, който я отрича, който иска да й се изплъзне, още по-страшно ще се потопи в нея! Не бягство и хитрости, а мъжествено приемане на живота — на това учи Дионис. „Нашият бог мрази хората, които имат вкус към тези неща — казват Вакханките на Еврипид. — Той мрази ония, които живеят в доволство, в сладки нощи и мъдро пазят своя дух и своето сърце високо над обикновените отрудени хора. В това, в което мнозинството вярва и следва, този път приемаме ние!“ Само така може да се обхване светът, само така може да се създаде светът — като се прегърнат всичките му противоположности, трудности, изпитания — като се плати с усилия и мъки — като се разкъсат частите му и наново се слепят! Затова и всяко раждане е едно Дионисиево действие, една „трагедия“ — родилката страда, лицето й е изкривено, тъмната утроба гори от болка, тялото се гърчи, писъци раздират въздуха — парчета разкъсана ципа, слуз, кръв, грозота, — сякаш самата човешка плът умира — и миг след това изскача другата, младата плът — изскача новороденото!

Новороденото — то също е от Дионис! Там, през родилните гърчове, животът отново е дошъл, изведнъж светлина залива всичко! Блажена усмивка играе по устните на родилката, ръцете й се протягат — макар и изнемощяла, тя иска да прегърне детето и чрез детето — целия свят. И така е с всяко раждане, материално или духовно, така е с всяко творчество, от труда на орача до шедьоврите на гениите. Отвъд болката Дионис е обърнал към нас своето друго лице — нека си спомним, че той беше „по два начина роденият“, „двойственият“. И ето че сега от тъмен е станал светъл, вече не е страданието, а щастието, затова е и неговият триумф, празничният крясък „Ево! Ево!“… Ние сме се слели с живота, ние сме едно с голямото бурно море — и от това се радваме! Ние сме платили родилната мъка, не сме се крили, не сме хитрували, не сме си заравяли главите в пясъка, за да избегнем всичко, което ни изглежда болезнено и рисковано! Напротив, ние сме го приели, ние сме вътре в нещата, ние участвуваме. И тогава дори най-трагичните гледки вече не ни се струват така страшни — колкото и да сме развълнувани, някакво особено вътрешно удовлетворение ни е обзело. Гърдите са го наричали „катарзис“ — пречистването, облагородяването в трагедията въпреки трагедията! Катарзисът е всъщност блаженството на майката, макар че цялото тяло я боли, катарзисът е утехата на Дионис — същата, която той даде на Ариадна, спасявайки я от отчаяние — сватбата след отчаянието; същата, която даде и на Семела, като я извади от ада и я надари с безсмъртие. Каквото и да става — сякаш ни внушава той, — животът върви и ще върви, успокой се, пречисти се, влей се в него — участвувай напълно!

Затова Дионис вечно ще обикаля земята със своите нимфи, панове и сатири, със своите разрешени, подскачащи менади. На свой ред и неговите храмове като храмовете на Озирис ще опустеят — но под други имена и превъплъщения той все още се явява, защото не може да изчезне. Дионис ще бъде навсякъде, в големите празници на хората, винаги с хората, защото, както казахме вече, неговият път е пътят на мнозинството. Той отново ще изскача във всички народни тържества на Средновековието, Ренесанса, Новото време; ще го открием у нашите български празнични обичаи — у коледарите, лазарките, хората и ръчениците, и особено у кукерите. Не са ли те едно истинско Дионисиево шествие със своите невероятни дрехи, със своите звънци и рогове, със своите маски, страшни и смешни също като в древногръцкия театър? И не е ли Трифон Зарезан техният патрон, един преобразен Дионис — този, който сам се нарязва, сам започва собствената си „аутопсия“, докато подготвя лозето за нов плод? Той изстрадва бъдещия берекет — и неговият празник е пак там, февруари, март, границата между зимата и пролетта! Дори Великден — християнският Великден с боядисаните яйца, легендата за Христовото възкресение — е повлиян от някогашните Дионисиеви тържества. Където има празник, там Дионис неизбежно присъствува — където има сватба или рожден ден, или годишнина, или просто весела компания — където виното, неговото питие, вече се е превърнало в символ на горещата червена кръв… Дионис е в пъстрите тълпи на карнавалите, в шумните панаири и сборове, във веселите оркестри по площади и улици, в театрите, естрадите, цирковете — във всичко, което е шарено, подвижно, радващо окото като самия живот! Дионис е в танцуващите множества, в сборищата, в големите състезания — от някогашните олимпиади през рицарските турнири и борбите с бикове до днешните стадиони, които реват като единно хилядоглаво чудовище — и винаги има някой паднал, „принесен в жертва“, и друг, тържествуващ, победител. Дионис е в националните тържества, в леещите се човешки потоци, бихме казали, че той е и в могъщите обществени движения, в борбите за правдини, в революциите — защото и те са бурно, понякога мъчително рушене на старите неща, за да се създадат новите. Мъчително — и едновременно щастливо събаряне за изграждане! Навсякъде, където има сливане на отделната личност с онова, което е по-голямо от нея, където тя се приобщава към света, към народа, към историята, където става капка в безкрайния океан и пулсира заедно с океана — там е Дионис!

И, разбира се, той в същото време е и повече от всичко това. Той е не само раздвоен, „по два начина роден“, а и разстроен, разчетворен, „по хиляди начини роден“! Той е безпределното многообразие, неизчерпаемостта на живота. Той е превръщането на едното в другото, и в по-другото, и в още по-другото — отскачането от полюс на полюс, вътрешното напрягане на битието. Той е вдъхновил всички дръзки подвизи, всички нови мисли, всички открития, всички истински произведения на изкуството. Той е силата на поезията — онази магия, която е отвъд словата — словата като сливане със света! Безспорно той носи със себе си трагичното, дълбокото страдание, огъня, който ни изгаря отвътре, често пъти той носи и смъртта. Но от неговите мъртви тела бликат нови зародиши. Неговите гробища са обрасли с трева и цветни кичури между пропукани плочи, там се гонят деца и пеперуди. Докато свят светува, Дионис, безсмъртният козел, ще бъде разрязван и пак съживяван, и ще тича, и ще рови с крака тъмната плодородна пръст.
Мъдростта на древните митове

Цветан Стоянов, Здравко Петров

https://chitanka.info/text/20244#textstart