Пак по същото отдавнашно време, покрай друга една, също тъй стара река, живеели други богове и герои. Реката се казвала Нил — и тя като Тигър и Ефрат минавала през пустини и по бреговете си трупала плодородна, богата земя. От тази земя пък тръгва друг разказ за живота и смъртта — друг само в подробностите и имената, а по смисъл същият — разказът за Озирис и Изида, за техния зъл брат Сет, за сина им Хор и за всички борби и премеждия, свързани с тях.
Озирис и Изида били любимите богове на египтяните. Деца на небето и на земята, самите те станали небе и земя. Брат и сестра, те били едновременно мъж и жена, и по-късно всичко се прекланяло пред тях, защото Озирис бил още и самото Слънце, което пращало надолу лъчи, Озирис бил и реката Нил, водата, морето — макар че, както ще видим по-нататък, морето му било враждебно и водило с него смъртен бой, но това не бива да ни учудва — Озирис обхващал и всичко, което му е враждебно. Озирис бил най-сетне и господарят на подземното царство, но тук то сякаш не било толкова страшно, както адът на Двуречието, от който се плашел Гилгамеш. Макар долу Озирис да се явявал винаги с черно лице, той бил много по-благ към мъртъвците и може би затова египтяните го обичали повече от всички, понеже се надявали, че долу душата продължава да съществува, може би затова те пълнели гробниците на мъртвите с всички вещи от земния живот, все едно, че ставало дума за преместване от едно жилище в друго. Един закон властвувал и в живота и след живота — такава била вярата им и това ги карало спокойно, дори радостно да чакат края на дните си.
Те пеели:
Смъртта стои днес пред мен
като дъх на лотос.
Смъртта стои днес пред мен
като небе, очистено от облаци.
Смъртта стои днес пред мен
като радостта на човек, видял отново своя дом
след дълги години в плен…
Разбира се, и в подземното царство всеки получавал според делата си — щом мъртвият пристигнел тук, теглели душата му върху везните на Маат, богинята на справедливостта. Лошите души оставали до края на времето в мрака, а добрите Озирис изпращал в „островите на блажените“ — „елисейските поля“, както са ги наричали гърците. Така египетското подземно царство не било само „ад“, а и „рай“; както наистина Озирис живее, така живееш и ти — казвали египтяните; — както наистина той не изчезва, така не изчезваш и ти!
Озирис — светлината и надеждата, — най-често срещаното му име било Онуфрис — „Доброто битие“! Никога той не злоупотребявал със своята мощ — тръгнал най-напред от Египет, той обиколил всички страни, въвел разума и законите, забранил варварството и човекоядството, научил хората на земеделие и изкуства. Той не си служел със сила, а с благи, разумни думи, с музика и стихове, и всички приемали неговата власт без съпротива. А когато пътувал по земята или слизал долу сред сенките, Изида го замествала, също тъй велика и доброжелателна, прекрасна и благоуханна, винаги под було, което никой смъртен не бил вдигал.
Но в същото време един коварен враг трупал омраза срещу тях. Техният брат Сет — също дете на небето и земята, но с всичко черно и унищожително, което небето и земята имат. Сет пък бил нощта, мракът, ураганът. Сет бил пустинята и самумът, който върти пясъчни стълбове, Сет бил морето, но враждебно и разпенено — на гръцки името му се произнасяло Тифон, гигантската змия, която разклаща водната стихия — оттук по-късно идва „тайфун“. Най-старите египтяни са го рисували като странно създание, с човешко тяло и особена дълга муцуна, каквато няма никое животно, с бяла кожа и червеникава козина — сякаш някакво невиждано праисторическо чудовище, изскочило от забравени дълбочини, толкова древно, че никой не го помнел. Могло ли такова същество да признае превъзходството на Озирис? Те по самата си същност било негов пръв неприятел — „Лошото битие“ срещу „Доброто битие“, и рано или късно борбата между тях била неизбежна.
Бавно и обмислено Сет изплел около Озирис заговор, в който влезли седемдесет и двама съучастници. Всички те се събрали на богато пиршество, където бил поканен и Озирис. Преди това Сет тайно измерил тялото на своя враг и накарал да изработят по размерите му разкошен саркофаг, целият от злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Сред общото веселие той бил внесен в залата и всички се възхитили от красотата му. Тогава Сет предложил уж невинна игра — гостите поред да легнат в саркофага.
— Ще го подаря на този, комуто е по ръст — обещал той.
Играта започнала, дошъл ред и на нищо неподозиращия Озирис. Но щом той легнал и се наместил по дължината на саркофага, заговорниците се хвърлили отгоре му, захлупили тежкия капак, заковали го с гвоздеи и запушили всички дупчици с врящо олово. После го изнесли и го хвърлили в Нил, реката го понесла надолу към морето. Когато минавал край Хемис, местност, населена с панове и сатири, те усетили какво се е случило, изпаднали в ужас и надали диви викове — оттогава такъв ужас и такива викове наричат „панически“.
В това време разтревожената Изида тръгнала да търси своя брат и съпруг, разбрала, че го няма никъде, заскубала косите си и се облякла в траур. Затичала се, питала всеки срещнат какво е станало и къде е сега Озирис, но всички мълчали и се извръщали от нея, за да не си навлекат злобата на Сет. Накрая едни деца, които си играели край брега, й подсказали истината.
— В реката, в реката! Ковчегът, дето плава в реката! — бърборели те и излезли по-смели и по-умни от другите, затова египтяните вярвали, че в брътвежите на децата винаги се крият мъдрости и пророчества, и при трудни положения се вслушвали какво си говорят в своите игри малките човечета.
А саркофагът с Озирис бил вече в открито море, вълните го блъскали, обръщали и накрая го довлекли чак до финикийския бряг, край пристанищния град Библос. Тук той заседнал в пясъка под един храст. Полека-лека храстът започнал да расте, обхванал саркофага от всички страни и се издигнал нагоре като могъщо дърво. Царят на Библос веднъж се разхождал край морето с жена си, видял дървото, накарал да го отсекат и да издялат от него голям стълб. Стълба той поставил на видно място в двореца си — да крепи най-високия покрив.
Не след дълго Изида също стигнала Библос — облечена като жена от народа, изпратена и посърнала от дългия път, тя седнала край един извор до двореца. Покрай нея минали прислужничките на царицата, ласкаво я поздравили, тя им отговорила, после оплела косите им и те вдъхнали неземното й ухание. Царицата го усетила, поискала да види непознатата жена и я направила дойка на своя мъничък син. Така Изида влязла в двореца.
Детето тя кърмила не от гръдта си, а от малкия си пръст. Вечер, когато всички си лягали, тя го слагала в разпаленото огнище, за да очисти тялото му от земната тъкан и да му даде вечен живот — с това искала да се отплати за добротата на царя и царицата. А после се превръщала в лястовичка и цялата нощ обикаляла стълба, пърхала с криле и пеела жални песни.
Ела си в къщи, ела си в къщи — плачела тя, —
ти, дървен бог стълб, ела си в къщи!
Като не те виждам,
сърцето ми те жали,
очите ми те търсят,
гледам, за да те видя!
О, колко хубаво е да те видя, да те видя!
О, добро битие, благословено битие,
ела при сестра си, ела при жена си!
Ти, чието сърце още издържа,
ела при стопанката на твоята къща,
не се разделяй повече от мен!
И богове, и хора са обърнали към теб лице,
и плачат, щом те видят!
Аз плача с непрекъснат плач,
чак до небето, но ти не ме чуваш.
Аз съм твоята сестра,
която те обича най-много на земята!
Никой не те обича повече
от твоята сестра,
от твоята сестра!…
Но стълбът стоял безмълвен, зората се надигала, Изида пак се превръщала в обикновена жена и поемала работата в двореца, пак кърмела детето от малкия си пръст, вечер го слагала върху огъня, а после като лястовичка обикаляла стълба и го оплаквала. Но една нощ царицата се събудила, влязла в стаята и ужасена видяла как дойката пъха детето в пламъците — изпищяла, хвърлила се да го спасява и така в майчинското си безразсъдство лишила своя син от вечен живот. Изида била принудена да открие коя е, целият дворец се събрал да й се поклони и тя помолила да й дадат дървения стълб, който крепял най-високия покрив. Разсякла го и извадила отвътре саркофага, а празния стълб загърнала със своето наметало, намазала го с благоуханно масло и го оставила в Библос да му отдават почести. После коленичила до саркофага и така страшно и тъжно заплакала, че най-малкият царски син, като я чул, умрял в същия миг! По-голямото момче Изида взела със себе си, превърнала саркофага в кораб, двамата се качили и отплавали обратно за Египет. Стигнали пустинята, Изида се усамотила със саркофага, отворила го и долепила лице до лицето на мъртвия Озирис. Момчето крадешком се доближило и с любопитство наблюдавало нейната скръб, богинята го забелязала и така гневно го изгледала, че и то като малкото си братче умряло в същия миг от ужас. По-късно, съжалявайки за постъпката си, тя го превърнала в божество.
И тръгнала със саркофага край Нил, между тръстиките, така силно плачела, че сълзите й се стичали в реката и тя се надигнала, както никога дотогава, и едва не заляла целия Египет. Най-сетне намерила скрито място и оставила там мъртвеца! Но Сет, който тайно я следял, открил трупа в нейно отсъствие, нарязал го на четиринадесет парчета и ги разхвърлил във всички посоки. Тогава Изида си направила лодка от папирус и тръгнала да ги търси между тръстиките, докато едно по едно ги намерила всичките. И някои казват, че ги слепила, вдъхнала им отново живот и така създала сина си Хор, възкръсналия, подмладен Озирис. А други казват, че отново погребвала нарязаните парчета, там, където ги намирала, за да се пръсне навсякъде славата на Озирис — и наистина, по тези места после се вдигнали големи храмове, а в Абидос, където била погребана главата — най-големият храм. Казват още, че своя син Хор тя вече била родила, макар и без баща — заченала го със заклинания от самата себе си. Той растял и събирал сили в свещения град Буто и след като погребала разрязания Озирис, майка му се върнала при него.
Но все едно как бил роден Хор — дали слепен от парчетата или заченат със заклинания. Важното е, че бил вече роден, и растял, и събирал сили. Хор — синът на Озирис, и самият възкръснал Озирис, младото изгряващо слънце! Рисували го с глава на ястреб — птицата, която се вдига все по-високо и по-високо. Наистина Сет още тържествувал, тъмните сили властвували над света, за да избягнат преследванията на страшния враг, всички богове, приятели на Озирис, били принудени да се превъплътят в различни животни: котки, бръмбари, крокодили, фламинго, дори самата Изида, казват, за известно време се превърнала в крава и затова египтяните вярвали, че всички тези животни са свети. И въпреки всичко Сет бил безсилен да унищожи младия Хор — майка му добре го пазела, всички добри същества го пазели, докато израсне. Така той ставал все по-силен, а мъртвият Озирис, който обитавал собственото си подземно царство, сега се качвал при него на земята и го учел на стрелба, езда и всякакви бойни изкуства. Дълги години той подготвял своя син, докато един ден го попитал:
— Кое животно най-много обичаш?
— Конят — отговорил Хор.
— Защо пък коня?
— Защото с коня можеш да преследваш своя враг, додето го унищожиш напълно — обяснил Хор.
— А коя постъпка е най-благородна? — продължил въпросите си Озирис.
— Да отмъстиш за баща си и за майка си, когато са пострадали несправедливо — казал Хор.
— Върви тогава! — тържествено извикал Озирис. Той разбрал, че синът му е вече готов за своето дело.
И Хор тръгнал, понесъл се напред младият ястреб. Навсякъде се пръснала вестта, че идва времето на голямата битка, от всички страни се стичали божества и хора да му помогнат. С огромна армия той настъпил срещу Сет, когото в този час изоставили всички приятели и съюзници. Три дни Хор и Сет се били на живот и смърт, разменяли си страшни удари, превръщали се ту в два хипопотама, ту в два лъва, ту в два крокодила, отново приемали собствения си образ, отново си разменяли удари. Сет успял да извади едното око на Хор, но въпреки това Хор накрая го надвил и оковал във вериги. После поискал от майка си Изида царските знаци, сложил ги на главата си и пак възстановил царството на „Доброто битие“. Някои казват, че Сет обаче успял да се освободи и отново оспорил правото на Хор, обвинил го пред съвета на боговете, че е незаконороден. Но Хор доказал, че е истинският наследник на Озирис, и всички богове застанали на негова страна. Тогава двамата водили още един жесток бой, и Хор пак победил, и пак го оковал, и Сет за трети път успял да разкъса веригите, и за трети път водили жесток бой, и сега Хор напълно смазал врага си, натъпкал го вдън земя, и там го насякъл, изгорил и пръснал праха му, така че никога вече да не се появи. По цялата земя екнала победната песен на младото, полетяло нагоре слънце:
Моят враг падна в пламъци,
името му го няма вече на земята!
Аз всеки ден унищожавам костите му,
аз разрязвам вратните му жили,
с моя нож насичам тялото,
одирам кожата!
Аз го оковавам в метал,
аз така сковавам членовете му,
че да не може да се бори!
Аз го карам да повърне,
каквото има в стомаха си!
Той е пазен, окован, вързан,
взета му е силата!
Аз го направих, сякаш никога не е бил,
името му го няма,
децата му ги няма,
той не съществува, нито съществува
споменът за него,
яйцето му не расте,
семето му не се надига!
Няма я нито душата му, нито тялото му,
нито сянката му,
нито магията му!…
И оттогава по голелите храмове в целия горен и долен Египет, от абисинските планини до синьото Средиземно море, мъже и жени всяка пролет празнували възкръсването на добрия бог. Всяка пролет, когато Нил се разливал навсякъде, когато нивите вдигали млади стръкчета и в кошарите блеели агънца, и влюбените се целували вечер под звездите — тогава започвали великите тържества в чест на Озирис, Изида и Хор. Това е вече другата история — продължаването на легендата между хората, осмислянето й от хората. Векове, дори хилядолетия наред се повтаряли тия празници, минавали царе и династии, нахлували и се оттегляли завоеватели, а празниците все продължавали. Площадите се изпълвали с ликуващ народ, огромни весели шествия се движели от място на място, всеки, облечен в костюм по свой избор и вкус. Някои изобразявали войници, други — ловци или рибари с тръстикови пръчки, или управници с червени мантии; мъже подражавали на жени, жени — на мъже. В шествията водели и опитомени животни — мечки, облечени като почтени дами, маймуни с нощни шапчици, магарета със залепени изкуствени криле, които будели смях. Зад тях пристъпяли момичета в белоснежни дрехи, украсени с пролетни венци, едни носели на гръб огледала, други се решели с гребени от слонова кост, трети хвърляли наляво и надясно цветя и разливали благоухания. След тях осветители размахвали фенери, факли и свещи, макар тържествата да били през деня, след тях флейтисти с извити флейти свирели и прославяли добрите богове, след тях хор от юноши пеел тържествени песни, а накрая вървели „посветените“ и самите жреци, носещи свещените знаци на Озирис и Изида — лампа във формата на златна лодка, златна веялка, златно палмово клонче и амфора с чиста вода. Когато шествията завършвали, пред храма разигравали цялата история на Озирис: заговора, саркофага, скитанията на Изида, разсичането на трупа, битката между Хор и Сет — и това било първата човешка драма, първият театър, който после при подобни тържества се прехвърлял и в други страни. На всеки празник Озирис умирал и пак възкръсвал, борел се и побеждавал. А по-късно вътре в храмовете жреците обяснявали на „посветените“ скритото значение на историята, философията на приказката за Озирис. Те им разкривали, че всъщност тя се повтаря всеки ден със слънцето, което вечер умира и се разпада на парчета — затова нощем ние виждаме звездите, пръснатото на парчета слънце, — за да се роди отново сутрин, да се събере, да се „слепи“ и победно да тръгне из небето. Че тя се повтаря и всяка година с отслабването на топлината зиме и засилването й лете, със спадането и вдигането на Нил, с борбата между пустинята и плодните ниви, между бушуващото море, което иска да залее сушата, и сушата, която го оковава в бреговете си, повтаря се с борбата между старостта и младостта, болестите и здравето, умирането и раждането. И че Сет никога не е бил и не може да бъде докрай унищожен, както не могат да бъдат унищожени и Озирис, и Хор, че те всякога ще го побеждават и ще го слагат във вериги, и той ще ги разкъсва, и пак ще го слагат във вериги, и пак ще ги разкъсва. И че всъщност те дори са немислими един без друг, че Озирис, както казахме вече, обхваща и всичко, което му е враждебно, че той и Сет са едно — самият свят, самият живот, самото човечество, и всички битки между тях са битките на това едно със себе си! Че може би не Сет нарязва Озирис на четиринадесет парчета, а Озирис сам се нарязва, сам се разчленява, за да се постигне по-добре в ново могъщество — тъй както се режат телата на мъртвите, за да се направят от тях мумии и да се запазят завинаги. По-късно медиците ще нарекат това „аутопсия“, без може би да знаят, че тази дума идва оттам, от египетските жреци на Озирис, и че значи „самовглеждане“, „гледане в себе си“. И че това е великият смисъл на тази легенда — да се вгледаш в собствената си същност, да я „нарежеш“ на съставните й части и тя привидно да изчезне, да умре — за да изскочи наново, съединена, слята за нов живот, възтържествувала над старото си несъвършенство.
А после, след още векове, празниците на Озирис и Изида си спечелват неприятели. Жестоките римски цезари ги забраняват и хвърлят в морето техните идоли, християнските свещеници ги обявяват за езически, варвари унищожават стария Египет. Полека-лека големите храмове остават празни, изчезват онези, които някога са могли да тълкуват разказите на боговете. Последните от тях може би са мислили, че Сет отново се е надигнал от мрачните си дълбини и отново е победил „Доброто битие“. Но Озирис, старият и младият, и Изида, неговата сестра, жена и майка, преминават другаде, по нови места и сред нови народи, за да олицетворяват в нови имена вечно възраждащия се живот.
https://chitanka.info/text/20244/5#textstart
