Ще припомня какво говорихме последния път, когато се занимахме с ІV и V книга. Видяхме как Платон определя справедливостта. Тя е възможна там, където има ясно разделение на съсловия - ръководно, охраняващо, производително. Не може да има произволно движение на гражданите от съсловие към съсловие. Справедливостта се състои в това, всяко съсловие да изпълнява своите задачи. Такава държава е мъдра - тя разполага със знание за управлението. То се държи от управляващите (философите, мъдреците). * В прочутите VІ и VІІ книги се казва какво трябва да наричаме "знание". В реалните държави винаги е имало и има хора, които философстват и придобиват знание, но те никога не достигат до необходимото положение, така че да помогнат на държавата и тя да стане "знаеща". Като човек от сократическата школа Платон смята, че невежество има тогава, когато хората не просто са незнаещи, но освен това и напразно си въобразяват, че притежават знание. В действителност те разполагат само с думи и мнения. Обикновено те не владеят нито една наука или изкуство - не са нито естественици, нито икономисти, нито военни. Но освен това, съгласно Платон, самите тези неща, които срещаме в нашия свят и за които са повечето науки и изкуства, не са достатъчно "реални". Това значи, че и знанието за тях не може да бъде съвършено, а само смътно, приблизително. Истинските неща са в друг свят - този, от който ние сме дошли, и в който ще отидем. Тук не само човеците и обществените неща са в неудовлетворително състояние, но дори и природните са някак развалени, далеч не толкова чисти и съвършени, колкото са онези отвъд. Това се изказва алегорично в мита за затворниците в пещерата от началото на VІІ кн (514-518). Невежият дори не подозира за тези неща. А философският път е изкачване от мястото на сенките до истинския свят, осветяван от истинското (мислимото) слънце; но той е и връщане обратно и помощ за другите затворници. Още в самото начало на този път човек трябва да е чувал, че съществува една върховна идея, без съзнанието (или усещането) за която ние не бихме могли да се придвижим към знание. Това е идеята за доброто (благото). То е онова, което създава възможност за съзерцанието на идеите - това значи, че създава истината. То е като слънцето във видимия свят, което позволява предметите да бъдат виждани, защото създава светлина. И както видимото слънце създава видимостта и самото зрение, така и доброто създава мислимостта и самия ум. Тукашният свят несъмнено съществува, но неговата реалност е по-слаба - също както както реалността на сянката и на отражението е по-слаба от реалността на самите неща, които хвърлят сянка и биват отразявани. Дейностите на душата по отношение на мислимото и предполагаемото - noesis (nous), dianoia, pistis, eikasia.
https://www.youtube.com/watch?v=bIghNQoByxo
