Scythians and Sarmatians of ancient Ukraine 7 BC - 4 AD
АЛАНИ, древно иранско племе от северната група (скити, саки, сармати, масагети), известно на класическите писатели от първите векове сл. Хр. (вж. напр. Сенека, Тиест 630; Аней Лукан, Фарсалия 8.223, 10.454; Лукиан, Toxaris 51, 54, 55, 60; Птолемей, Geographia 6.14.3, 9, 11; и други източници по-долу). Името им се появява на гръцки като Alanoi, на латински като Alani или Halani. Същите племена или свързани с тях се споменават като асайи (Птолемей 5.9.16), роксолани, аорсои, сираки и язиги (Страбон 2.5.7, 7.2.4; 11.2.1, 11.5.8; 7.2.4) . В ранните времена основната маса на аланите е била заселена на север от Каспийско и Черно море. По-късно те също окупираха Крим и значителна територия в Северен Кавказ. Историята на аланите може да бъде разделена на три периода: (1) от началото на християнската ера до великото преселение на народите; (2) от този период до монголското нашествие; (3) след монголското нашествие. През първия период аланите се появяват като номадски, войнствен, скотовъдски народ, който е бил професионален воин и е служил по различно време при римляните, партите и сасанидите. Конницата им беше особено известна. Те участват във войните на Митридат с Рим (хроникирани от Лукан), както и в римските кампании в Армения, Мидия и Партия през 1-ви и 2-ри век сл. Хр. разкази в Моисей от Хорен, История на арменците [Langlois, Historiens II, стр. 105-06, 125] и Грузинската хроника [Kartlis tskhovreba, в M. F. Brosset и D. I. Chubinov, Histoire de la Georgie I, Санкт Петербург, 1849 г. ]). Амиан Марцелин (31.2) описва номадската икономика и войнствените обичаи на аланите. Нашествието на хуните разделя аланите на две части, европейска и кавказка. Някои от европейските алани са били привлечени от миграцията на народи от Източна към Западна Европа. С германските племена на вестготите и вандалите те преминават в Галия и Испания, някои дори достигат до Северна Африка. Аланите се бият на страната на римляните в битката при Каталаунските полета (451 г. сл. Хр.), когато Аеций побеждава Атила, вождът на хуните. През 461 и 464 г. те извършват набези в Италия. След смъртта на Атила те се борят, заедно с германските племена, за да се освободят от господството на хуните. Големи алански орди се заселили по средното течение на Лоара в Галия под управлението на крал Сангибан и по долния Дунав с крал Кандак (историкът Йордан произлиза от последната група). Друго селище е посочено от името на испанската провинция Каталония, което е само лека деформация на Гот-Алания, „провинция на готите и аланите“. Френското собствено име „Ален“ и английското „Алан“ са наследство от племето. Аланите също оставят отпечатък върху келтската народна поезия, например цикълът от легенди за крал Артур и неговите рицари от Кръглата маса (виж M. Hesse, “Iranisches Sagengut im Christlichen Epos,” Atlantis 1937, стр. 621-28 J. H. Grisward, „Le motiv de l"йpйe jetйe au lac: la mort d"Arthur et la mort de Batradz,” Румъния 90, 1969, стр. 289-340). Част от европейските алани остават в граничещите с Черно море земи, включително Крим. Кавказките алани заемат част от Кавказката равнина и подножието на главната планинска верига от изворите на река Кубан и нейния приток Зеленчук (на запад) до Дарялското дефиле (на изток). Те станаха заседнали и се заеха със скотовъдство и земеделие. Развиват се градове, появяват се елементи на държавна организация, установяват се политически и културни връзки с Византия, Грузия, Абхазия [виж Abḵāz], хазарите и Русия. С тези страни са сключени династични бракове. От 5 век нататък християнската пропаганда се води първо от византийски, по-късно и от грузински мисионери. Аланите приемат християнството през 10 век и е създадена аланска епископска катедра. През 244/857 г. Boḡā, генерал на халифа на Багдад, нахлува в Закавказието и Северен Кавказ, опустошавайки Грузия, Абхазия, страната на аланите и хазарските земи. Аланите обаче скоро се възстановиха и възстановиха държавата си. Те често се споменават от средновековни писатели, както западни (Прокопий от Кесария, Менандър, Теофан Византийски, Константин Порфирогенет), така и арабски и персийски. Последните използват името „Alān“ или „Ās“; а в руските хроники и унгарските извори се среща формата “Яс”. През 4-ти/10-ти век арабският историк Masʿūdī посочва, че аланското царство се е простирало от Дагестан до Абхазия. Той описва неговия просперитет: „Аланският крал (може) да събере 30 000 конници. Той е могъщ, много силен и влиятелен (сред?) кралете. Кралството се състои от непрекъсната поредица от селища; когато петелът пропее (в едно от тях), отговорът идва от другите части на царството, защото селата са смесени и близо едно до друго” (прев. В. Минорски, История на Шарван и Дарбаnd, Cambridge, 1958, стр. 156-60). Анонимният Ḥodūd al-ʿālam (прев. Минорски, стр. 83, 161, 318, 445) описва Алания като огромна страна с 1000 селища; хората включвали както християни, така и идолопоклонници, планинци и равнини. Текстът прави важното твърдение, че на север аланите граничат с унгарците и българите (предците на чувашите). На изток те дават името си на пролома Дарял, наречен „Вратата на аланите” (арабски Bāb al-Lān, персийски Dar-e Alān, оттук Daryal). Монголското нашествие от 7-ми/13-ти век и войните на Тамерлан през 8-ми/14-ти се оказват фатални за държавата на аланите. Организацията му е разрушена, а населението претърпя тежки загуби. Ebn al-Aṯīr съобщава: „Татарите нападнаха аланите; те ги избиха, извършиха много безчинства, ограбиха и заловиха затворници и тръгнаха срещу кипчаците” (XII, стр. 252; за събитията от 1221 г. сл. н. е. виж Camb. Hist. Iran V, стр. 311). Останките от аланите се разделят на три групи. Един се оттегля в подножието и клисурите на централен Кавказ и живее там до днес [виж осети], наброявайки около 400 000 души. Хората от техния източен клон наричат ​​себе си „Ир“, тези от западния клон „Дигор“. Името "Алан" оцелява сред тях, под формата на "Алон", само във фолклора. (Руското „Osetiny“ е от грузински Oseti, „Alania“. Грузинците отдавна са наричали аланите Os- или Ovs- и тяхната страна Oset-.) Втора група алани мигрира с Qipchaqs (Comani) в Европа, заселвайки се в Унгария. Територията, която те окупираха, и до днес се нарича Jбszsбg, „провинция на Yas;“ и столицата му е Jбszberйny. Те запазват своя език и етническа идентичност до 15 век, но постепенно възприемат унгарския език и се асимилират. Третата група пое служба при монголските ханове. Според китайската хроника Юан-ши тези „Асу“ са изиграли важна роля в по-нататъшната монголска експанзия. Католическият мисионер Джон де Мариноли, който прекарва пет години в Китай, заявява, че там е имало до 30 000 А (H. Yule, Cathay and the Way Thither III [Hakluyt Society, втора серия, № 37], Лондон, 1914 г. , стр. 180 и сл.). С течение на времето те загиват във войни или са погълнати от местното население. Името „Алан“ произлиза от староиранското *arya-, „арийски“, и така е родствено с „Īrān“ (от род. множествено число. *aryānām). Древният алански език може до известна степен да бъде реконструиран на базата на съвременния осетински (след изключване на тюркските и кавказките добавки на последния). Аланите не са създали никаква писменост и не са оцелели текстове на техния език, освен надпис с гръцки букви върху надгробен камък от изворите на Кубан (Grund. Iran. Phil. I, Anhang, p. 31). Няколко изречения са записани от византийския автор Tzetzēs (Gerhardt, “Alanen und Osseten,” стр. 37-51). Известни са също различни лични, етнически и местни имена (вж. M. Vasmer, Die Iranier in Sьdrussland, Leipzig, 1923, стр. 25-29). Този материал поне ясно показва иранския характер на аланския език.

ALANS, an ancient Iranian tribe of the northern (Scythian, Saka, Sarmatian, Massagete) group, known to classical writers from the first centuries A.D. (see, e.g., Seneca, Thyestes 630; Annaeus Lucan, Pharsalia8.223, 10.454; Lucian, Toxaris 51, 54, 55, 60; Ptolemy, Geographia 6.14.3, 9, 11; and other sources below). Their name appears in Greek as Alanoi, in Latin as Alani or Halani. The same tribes, or affiliated ones, are mentioned as the Asaioi (Ptolemy 5.9.16), Rhoxolanoi, Aorsoi, Sirakoi, and Iazyges (Strabo 2.5.7, 7.2.4; 11.2.1, 11.5.8; 7.2.4). In early times the main mass of the Alans was settled north of the Caspian and Black seas. Later they also occupied the Crimea and considerable territory in the northern Caucasus.
The history of the Alans can be divided into three periods: (1) from the beginning of the Christian era to the great migration of peoples; (2) from that period to the Mongol invasion; (3) subsequent to the Mongol invasion. During the first period, the Alans appear as a nomadic, warlike, pastoral people who were professional warriors and took service, at various times, with the Romans, Parthians, and Sasanians. Their cavalry was particularly renowned. They participated in Mithridates’ wars with Rome (chronicled by Lucan), as well as in Roman campaigns in Armenia, Media, and Parthia in the 1st and 2nd centuries A.D. (see Josephus, Jewish Wars7.244-51, Antiquities 18.97; cf. accounts in Moses of Khoren, History of the Armenians [Langlois, Historiens II, pp. 105-06, 125] and the Georgian Chronicle [Kartlis tskhovreba, in M. F. Brosset and D. I. Chubinov, Histoire de la Georgie I, St. Petersburg, 1849]). Ammianus Marcellinus (31.2) describes the Alans’ nomadic economy and warlike customs.
The invasion of the Huns split the Alans into two parts, the European and the Caucasian. Some of the European Alans were drawn into the migration of peoples from eastern into western Europe. With the Germanic tribes of Visigoths and Vandals they passed into Gaul and Spain, some even reaching North Africa. The Alans fought on the side of the Romans in the battle of the Catalaunian Fields (A.D. 451), when Aetius defeated Attila, chief of the Huns. In 461 and 464 they made incursions into Italy. After Attila’s death they struggled, together with the Germanic tribes, to free themselves from Hun domination. Large Alan hordes settled along the middle course of the Loire in Gaul under King Sangiban and on the lower Danube with King Candac (the historian Jordanes sprang from the latter group). Another settlement is indicated by the name of the Spanish province Catalonia, which is but a slight deformation of Goth-Alania, “province of the Goths and Alans.” The French proper name “Alain” and English “Alan” are an inheritance from the tribe. The Alans also left an imprint on Celtic folk-poetry, e.g., the cycle of legends concerning King Arthur and his knights of the Round Table (see M. Hesse, “Iranisches Sagengut im Christlichen Epos,” Atlantis 1937, pp. 621-28; J. H. Grisward, “Le motif de l’йpйe jetйe au lac: la mort d’Arthur et la mort de Batradz,” Romania 90, 1969, pp. 289-340). Part of the European Alans remained in the lands bordering the Black Sea, including the Crimea.
The Caucasian Alans occupied part of the Caucasian plain and the foothills of the main mountain chain from the headwaters of the Kuban river and its tributary, the Zelenchuk (in the west), to the Daryal gorge (in the east). They became sedentary and took to cattle-breeding and agriculture. Towns developed, elements of state organization appeared, and political and cultural ties were established with Byzantium, Georgia, Abkhazia [see Abḵāz], the Khazars, and Russia. Dynastic marriages were concluded with these countries. From the 5th century on, Christian propaganda was conducted, first by Byzantine, later also by Georgian, missionaries. The Alans adopted Christianity in the 10th century, and an Alan episcopal see was created.
In 244/857 Boḡā, a general of the caliph of Baghdad, invaded Transcaucasia and the northern Caucasus, devastating Georgia, Abkhazia, the Alan country, and the Khazar lands. The Alans soon recovered, however, and restored their state. They are often mentioned by medieval writers, both western (Procopius of Caesarea, Menander, Theophanes of Byzantium, Constantine Porphyrogenitus) and Arab and Persian. The latter use the name “Alān” or “Ās”; and in Russian chronicles and Hungarian sources the form “Yas” is found. In the 4th/10th century the Arab historian Masʿūdī indicates that the Alan kingdom stretched from Daghestan to Abkhazia. He describes its prosperity: “The Alan king (can) muster 30,000 horsemen. He is powerful, very strong and influential (among?) the kings. The kingdom consists of an uninterrupted series of settlements; when the cock crows (in one of them), the answer comes from the other parts of the kingdom, because the villages are intermingled and close together” (trans. V. Minorsky, A History of Sharvan and Darband, Cambridge, 1958, pp. 156-60). The anonymous Ḥodūd al-ʿālam (trans. Minorsky, pp. 83, 161, 318, 445) describes Alania as a vast country with 1,000 settlements; the people included both Christians and idol-worshipers, mountaineers and plain-dwellers. The text makes the important statement that, in the north, the Alans bordered on the Hungarians and the Bulgars (the ancestors of the Chuvash). In the east they gave their name to the Daryal gorge, called “Gate of the Alans” (Arabic Bāb al-Lān, Persian Dar-e Alān, hence Daryal).
The Mongol invasion of the 7th/13th century and Tamerlane’s wars in the 8th/14th proved fatal to the Alan state. Its organization was destroyed, and the population suffered heavy loss. Ebn al-Aṯīr reports: “The Tatars attacked the Alans; they massacred them, committed many outrages, plundered and seized prisoners, and marched on against the Qipchaqs” (XII, p. 252; for the events of 1221 A.D., see Camb. Hist. Iran V, p. 311). The remnants of the Alans broke up into three groups. One retreated into the foothills and gorges of the central Caucasus and lives there up to the present [see Ossetes], numbering some 400,000. The people of their eastern branch call themselves “Ir”, those of the western branch “Digor.” The name “Alan” survives among them, in the form “Allon”, only in folklore. (Russian “Osetiny” is from Georgian Oseti, “Alania.” The Georgians had long called the Alans Os- or Ovs- and their country Oset-.) A second group of Alans migrated with the Qipchaqs (Comani) into Europe, settling in Hungary. The territory they occupied is to this day called Jбszsбg, “province of the Yas;” and its capital is Jбszberйny. They preserved their language and ethnic identity until the 15th century, but gradually adopted the Hungarian language and became assimilated. The third group took service under the Mongol khans. According to the Chinese chronicle Yuan-shi, these “Asu” played an important role in further Mongol expansion. The Catholic missionary John de Marignolli, who spent five years in China, states that there were up to 30,000 Ās there (H. Yule, Cathay and the Way Thither III [Hakluyt Society, second ser., no. 37], London, 1914, pp. 180ff.). In the course of time they perished in warfare or were absorbed into the local population.
The name “Alan” is derived from Old Iranian *arya-, “Aryan,” and so is cognate with “Īrān” (from the gen. plur. *aryānām). The ancient Alan language may, to some extent, be reconstructed on the basis of modern Ossetic (after excluding the latter’s Turkic and Caucasian additions). The Alans created no writing, and no texts survive in their language except an inscription in Greek letters on a tombstone from the headwaters of the Kuban (Grund. Iran. Phil. I, Anhang, p. 31). A few sentences are recorded by the Byzantine author Tzetzēs (Gerhardt, “Alanen und Osseten,” pp. 37-51). Various personal, ethnic, and place names are also known (see M. Vasmer, Die Iranier in Sьdrussland, Leipzig, 1923, pp. 25-29). This material at least indicates clearly the Iranian character of the Alan language.
https://www.youtube.com/watch?v=jkeWai9hzog&list=PL530389FEAB0B6088&index=36

 

1.Музикалното озвучение във видеото е западно-европейско, от периода на 15 ти век, а съдържанието ни насочва между 7ми век преди Христа до 4ти век след Христа...
*****
Скити и сармати от древна Украйна 7 пр. н. е. - 4 г. сл. н. е
Скитите и сарматите са ираноезични племена от древна Украйна (7 г. пр. н. е. - 4 г. сл. н. е.). Те обитавали предимно Южна Украйна (украинската степ, полуостров Крим, басейните на Днестър и долините на Днепър). Първоначално номадски племена, в по-късен период някои се заселват. Техните преки потомци са ясиците (Jasz, Jaszsag) от северна Унгария (от Язигия), древните хървати от западна Украйна (от горен и среден Днестър) също са поели някои сарматски групи. Осетинците (Република Осетия-Алания в Северен Кавказ) са потомци на западните сарматски племена и все още говорят там ирански език. Ясите (язигите) бяха асимилирани от унгарците и загубиха иранския си език. Използването на "h" вместо "g" в украински също е скито-сарматски остатък. Град Яси (Яс пазар) в Румъния произлиза от Яси (Язиги), голямо сарматско племе. Дори името Шотландия идва от скити, както гласи легендата, шотландците са мигрирали от Скития, тоест Украйна. Крал Артур също е бил сармат. Сарматските алани нахлуха в голяма част от Западна Европа, много от тях се заселиха във Франция, Испания, средиземноморските острови. Десетки украински топоними и имена на реки са скито-сарматски (ирански) като: Днепър, Дон, Донузав, Дунай (Дунав), Донец всички идват от скито-сарматско-осетийската (иранска) дума Дон (вода), както и други ирански имена на места в Украйна като: Артополот (Арт е зороастрийско божество), Сачки, Саки (= скити), Прут (= река), Зарваница (Заруан е зороастрийско божество), Самара и т.н. Украинското фамилно име Dryha (Dryhy са били бедни зороастрийци, огнепоклонници), Kurys (популярно сред украинските лемки, високопланинци) също е иранско (същото като Kurush на персийски, което е Кир, иранско име, също персийски цар). Елементи от скито-сарматската воинска и социална култура са запазени и от черкезите (адигите) (които все още имат жени войни) и украинските казаци. Изглежда, че черкезите са погълнали някои сармати или са възприели сарматската култура, за да не бъдат под тяхно господство. И черкезите, и украинските казаци носят червени ботуши, червени палта, червеният цвят е цветът на огъня (древните ирански племена се покланяха на огъня), княжеският цвят (само принцовете носеха червени палта). Цветът отличава един човек сред другите. Бели шапки например са носели украинските казаци и черкезките отамани (вождове). Въпреки че украинците и адигите (черкезите) не говорят едни и същи езици, следи от едни и същи сарматски култури се наблюдават навсякъде из района, също сред осетинците, унгарските язиги и др. Музиката е КЕЛТСКА (ирландски фолк) във видеото. През 1-ви век на 1-вото хилядолетие на нашата ера келтските племена населяват днешна западна и северозападна Украйна (горска зона), докато скито-сарматските племена населяват степната зона на Украйна. В горния Днестър археолозите откриха келтски селища и артефакти заедно със сарматски артефакти. И двете групи са живели в географска близост една до друга през 1-4 г. сл. Хр. Това може би обяснява защо келтските, украинските и северноиранските (мазендерски, гилански) бели къщи изглеждат еднакви, всички с еднакви сламени покриви. По течението на средна Волга са живели войнствени сарматски племена на бурт-аси (су-аси), буквално кошерни магарета (яси) / речни магарета (яси). Следи от тяхната култура се наблюдават сред мишарските татари, а някои казват и чувашите.

Ариани и Алани се скараха под постинга !
Значи има много мнения по въпроса !