Богомилски книги и легенди

Йордан Иванов

 

УВОДЪ

 

а. Погледъ върху дуалистичнитѣ учения прѣди богомилството.

 

 

Между разнитѣ вѣрски системи, каквито сѫ пантеизмътъ, политеизмътъ, монотеизмътъ, фетишизмътъ, таманизмътъ и др., видно мѣсто нѣкога е заемалъ дуализмътъ и произтеклото отъ него прѣзъ срѣднитѣ вѣкове богомилство, или така наричаната отъ западнитѣ народи „българска ересь” (haeresis Bulgarorum). За да си уяснимъ по-добрѣ послѣднята, нека направимъ кратъкъ прѣгледъ на прѣдходещитѣ я други дуалистични учения.

 

Дуализмътъ е прѣдставенъ най-изразно въ религията на старитѣ иранци, т. е. въ учението на Заратустра (Зороастра), иначе наричано учение на магитѣ, или маздеизъмъ. Тоя дуализъмъ е билъ проведенъ както въ философията, така и въ областьта на религията и нравственостьта на иранскитѣ народи — перси и меди. Свѣтътъ, споредъ това учение, произхожда отъ двѣ начала, отъ двѣ божества: доброто, наречено Ахура-Мазда (Ормуздъ), и злото, наречено Ахриманъ (духъ разрушитель), които сѫ независими и равноправни. Ахура-Мазда е творецъ на всичко добро въ свѣта, на свѣтлината и истината, а Ахриманъ — на всичко зло, на мрака и лъжата. Тия двѣ начала влизатъ въ борба, която въ края на краищата ще се свърши съ надмощие и побѣда на доброто. На това дуалистично философско гледище се крѣпи и вѣрското и морално учение на маздеиститѣ: въ борба съ злото, човѣкъ, чрѣзъ добритѣ си думи, добритѣ си дѣла и чрѣзъ очищението, достига до нравствено съвършенство и душата му отива въ обиталището на Ахура-Мазда. Основатель на маздеизма, споредъ най-старитѣ ирански легенди, се смѣта Заратустра, който, подобно на Исуса, се ражда отъ дѣвица и,подобно на Мойсея, приема отъ Ахура-Мазда свещенитѣ книги, познати съ името Зендъ-Авеста. Науката не си е уяснила още, дали Заратустра е историческа личность или легендарна фикция; не се знае сѫщо кога точно били положени основитѣ на иранския дуализъмъ, дали при раздѣлата на иранци отъ индийци или по-късно. Едно е положително: несъмнѣнитѣ допирни точки между маздеизма отъ една страна и християнството отъ друга, както и въздѣйствието на маздеизма при формирането на манихейството.

 

Когато се разширило персийското могѫъщество на западь и когато, при Александра Македонски и неговитѣ диадоди, както и при римското владичество въ Мала-Азия и Сирия, народитѣ отъ изтокъ и западъ дошли въ общение, тогава се засилили и духовно-културнитѣ връзки между тѣхъ и станали по-трайни и по-дълбоки. Древниятъ Иранъ, чрѣзъ Персия и Вавилония, разшири на западъ една отрасъль на своя маздеизъмъ, именно култа на Митра, а слѣдъ това, прѣзъ III в., даде животъ на религията на Мани, — манихейството. Отъ тия двѣ източни вѣрски влияния, митраизмъть заглъхна въ римската империя единъ вѣкъ слѣдъ прогласяване на християнството за държавна религия; манихейството обаче тъкмо тогава засили своята мощь и се прострѣ изъ цѣлия древенъ миръ: отъ Вавилонъ та до Испания и по сѣверна Африка, въ срѣдня Азия и Китай то ширѣше своето учение, като на мѣста стана държавна религия и дълго врѣме застрашаваше да измѣсти християнството и да стане мирова вѣра. Мани, основательтъ на манихейството (III в.), персиецъ по произходъ, се родилъ и отрасналъ въ Вавилония, въ тая именно страна, дѣто съжителствували, заедно съ халдео-вавилонскитѣ прѣдания, персийскиятъ дуализъмъ, гностицизмъть, мандаитската религия и християнството и дѣто долитали вѣянията на будизма. Мани, слѣдъ много четене, пѫтувания и изучвания, недоволенъ отъ тео-философията на своитѣ cъврѣменници, основалъ своя религиозна система, станалъ пръвъ неинъ проповѣдникъ, обявилъ се за божи пратеникъ, каквито били Буда, Заратустра, Исусъ и др. Неговата религия била синкретична: въ нея влѣзли възгледи и елементи на другитѣ древни религии и прѣдания, които той свързалъ въ една система — манихейството. За разпространение на своето учение Мани си послужилъ съ живо слово, съ съчинения и

съ пѫтуване. За поприще на дѣйностьта ни той избралъ Персия, дѣто се явилъ като прѣобразителъ на Заратустровия дуализъмъм. Слѣдъ известенъ успѣхъ въ Персия, той билъ изгоненъ отъ царь Сапора и продължилъ своето апостолство изъ Индия, Китай и срѣдня Азия. Слѣдъ смъртъта на Сапора, Мани се върналъ въ Персия, но тамъ билъ обявенъ за еретикъ отъ магитѣ, живъ одранъ и кожата му напълнена съ слама, 275 г. Манихейството не загинало съ погубването на неговия основатель. Ученицитѣ му заякчили новото учение и го пръснали бързо и далече изъ Азия, Африка и Европа. Едва се били изминали 20 години отъ смъртьта на Мани, неговата религия дотамъ проникнала въ римската империя, че Диоклетианъ заповѣдалъ въ 296 г. на проконсула въ Африка да изтрѣби съ огънъ и мечъ привърженицитѣ на новата вяра. Редъ документи отъ IV вѣкъ и по-сетнѣ ни говорятъ за манихеи въ самия Римъ, въ Италия, въ Сицилия, Египетъ, сѣверна Африка, Испания, южна Франция, Далмация, Мала-Азия, Месопотамия, Сирия и палестина. Манихеи е имало май-много въ Месопотамия, Сирия и Египетъ. Св. Августинъ, прѣди да стане великъ учитель на християнството, девета години наредь билъ разпаленъ манихеецъ. Прѣслѣдването на манихейството, горенето на книгитѣ му, особено при Теодосия и Юстиниана I, сломили въ римската империя новата религия, която слѣдъ VI в. вече замрѣла въ Европа. Но затова пъкъ тя проширила своитѣ завоевания въ Азия. Отъ своето отечество, въ Вавилония, манихейството проникнало на изтокъ и на сѣверъ и прѣзъ VIII в. станало господарствена религия въ голямата империя на уйгуритѣ. Неотколѣ намѣрениятъ надписъ въ Карабалгасунъ (Монголия) и множеството манихейски рѫкописи, открити въ Турфанъ, Туенъ-Хуангъ и други мъста, най-убедително говорятъ за голѣмия успѣхъ на манихейството въ срѣдня Азия и Китай и за неговото траяне, въ по широка мѣра, до края на X в. и, въ по-малка, дори до XIII в., особено у независимитѣ старо турски племена и държави. Паметницитѣ на тамошната манихейска литература сѫ написани на разни езици: ирански нарѣчия, китайски, турски.Широкото разпространение на манихейството и неговото дълго траяне, въпрѣки че било прѣслѣдвано отъ християнството, мохамеданството, отъ будизма и отъ свѣтската власть, се обяснява съ синкретичния характеръ на неговото учение и опростена обредность, както и съ приспособимостьта на неговитѣ проповѣдници къмъм мѣстнитѣ условия: въ западнитѣ страни манихеецътъ се издава за християнинъ, въ източнитѣ минава за реформитанъ маздеистъ, за будистъ и пр. Кои сѫ били прочее тия разнородни елементи, влѣзли въ манихейското учение, които го направили дѣйствително сборна религия, бързо разпространена, въпрѣка несгоднитѣ условия, въ които е била поставена? Въ манихействого сѫ се отразили най-много гностицизмътъ и дузлизмътъ. Гностицизмътъ бѣше онова учение, сложено отъ прѣдстави на юдаизма, платонизма, вавилонизма, маздеизма и християнството, което почна да се шири въ врѣмето на Христа, отъ Египетъ до Вавилония, главно срѣдъ книжовнитѣ срѣди и у мечтателнитѣ натури. Гвостицитѣ се занимаваха особено съ тайнитѣ въпроси за потеклото на свѣта и човѣка, за падението на човѣка и за онова откровение, онова знание (γνῶσις), което сочи пѫтя на човѣшката душа за нейното въздигане и щастие. Това съкровено знание се разкрива на человѣцитѣ отъ божественото Слово (λόγος), носители на което се явяватъ боговдъхновени личности, какъвто е билъ и Исусъ. Голѣма часть отъ християнскитѣ и дуалистични прѣдстави на манихейството идатъ отъ гностицитѣ, които сѫщо така сѫ били дуалисти. Силно влияние върху манихейството е упражнила гностичната група на мандаититѣ, въ чието учение Мани билъ посветенъ още отъ младини. А още по-значително било въздѣйствието на гностика и дуалиста Маркионъ (II в.), който не признавалъ юдейскитѣ, ветхозавѣтнитѣ книги, а отъ новозавѣтнитѣ приемалъ Павловитѣ послания и особено Евангелието на Лука. Отчасти чрѣзъ гностицитѣ, отчасти чрѣзъ вавилонскитѣ прѣдания ми-нали въ манихейството астрономическитѣ понятия, както и вѣрата за участието на седъмьтѣ планети върху човѣшкия животъ. Отъ маздеизма, за реформаторъ на който искалъ да се прѣдстави Мани въ двора на персийския царь, иде типиното учение на манихейството за съперничеството на двѣтѣ независими начала въ природата и у човѣка — свѣтлото и мрачното. Християнскитѣ елементи въ първичния манихеизъмъ били доста незначителни; тѣ се засилили въ него по-късно, при по-близкия контактъ съ християнския миръ. Прѣдставитѣ за прѣселението и прѣчистването на душата, които сѫщо се явяватъ въ вторичния манихеизъмъ, се дължатъ на будийско влияние. Будизмътъ повлиялъ на манихейството и съ своята аскетика и песимизъмъ.

 

Манихейството, въ своята доста сложна система, излага какво е било прѣдвѣчното двойно битие, какъ билъ създаденъ сегашниятъ свѣтъ и каква е сѫдбата на человѣка тука и въ задгробния миръ. Отъ тая система извличаме най-главното. Изпърво имало двѣ начални, противни и независими една отъ друга сѫщности, два мира — свѣтлината и мракътъ, или доброто и злото, първото отъ които било въ властьта на Бога, а второто въ властьта на главния демонъ. По демоново внушение, мракътъ се подигналъ отъ своитѣ пропасти да прѣвземе свѣтлината, и нахлулъ въ нея. За да възвърне стария редъ, Богъ създалъ съ Словото си Майката на живота, а тя родила Първия човѣкъ, който дошълъ на помощь на Бога и се опълчилъ срѣщу демона. Въорѫженъ съ своитѣ петь доспѣхи — елементи (прѣсниятъ въздухъ, живиятъ огънь, прохладниятъ вѣтъръ, бистрата вода и свѣтлиятъ духъ), Първиятъ човѣкъ почналъ борбата, но на края изгубилъ петото си орѫжие — свѣтлия духъ, а попадналъ въ плѣнъ на демона. Тогава настѫпило пълно смѣшение между двѣтѣ прѣдвѣчни сѫщности — свѣтлината и мракътъ. Богъ продължилъ обаче борбата, и проводилъ втора своя еманация — Живия духъ. Жявяятъ духъ, съ помощьта на своитѣ петь другари (синове), нападналъ врага и, като го побѣдилъ, спасилъ Първия човѣкъ и го издигналъ въ висшитѣ сфери на битието. Той убилъ началницитѣ (демони) на мрака и отъ тѣхнитѣ тѣла направилъ свѣта: небеса, земя, звѣзди, стихии атмосферни. Небесата, които били десеть на брой, се образували отъ опънатитѣ кожи на началницитѣ на мрака и били подпрѣни отъ петь блѣскави богове (имащи въ себе си частици отъ свѣтлина); земята била подпрѣна отъ Носача (Атласъ, Омофоръ). Отъ тѣлата на демонитѣ, които съдържала части отъ свѣтлина, погълната при смѣшението на двѣтѣ сѫщности, Живиятъ духъ (Демиургъ) направилъ небеснитѣ свѣтила: слънце, луна и звѣзди; послѣ създалъ и стихиитѣ. Двѣтѣ главни свѣтила, слънцето и луната, които съдържали най-много свѣтлина въ себе си, били отредени да притеглятъ свѣтлитѣ части отъ смѣсената природа и да ги прѣнасятъ, като плаваещи небесни кораби, въ обиталището на Бога. Тогава Богъ изпратилъ своя трети пратеникъ, който, придруженъ отъ дванадесеть дѣви добродѣтели, настанилъ сѣдалището си на слънцето. На тоя пратеникъ било възложено да уреди отлъчването на свѣтлитѣ части отъ природата и, чрѣзъ луната и слънцето, да ги отпраща къмъ върховнитѣ божествени сфери. Почнало се движението на небеснитѣ тѣла и свѣтила, почнало се и лѫчеизпускането. Това очищение обаче на смѣсената природа било отново нарушено. (Тукъ манихейството прибѣгнало до помощьта на мита за прѣлъщението). Въ небесното пространство взело да се забѣлѣзва едно андрогиино (двуполово) видѣние, което споредъ едни легенди било самиятъ сияенъ трети пратеникъ, а споредъ други — дванадесетьтѣ дѣви добродѣтели. Тоя фантомъ се вѣстявалъ ту като красивъ юноша, ту като плѣнителна дѣвойка, и съ привлекателната си голота възпламенявалъ мѫжкитѣ и женски демони, обърнати на звѣзди отъ Живия духъ. Възбуденитѣ демони, въ своя устремъ да уловятъ прѣлестното видѣяие, почнали да отлѫчватъ порочни части отъ своето тѣло, части съдържащи свѣтли и мрачни елементи, които, поради нечи-стотата си, не възлизали въ върховнитѣ сфери, а падали на земята като пороенъ дъждъ, придруженъ съ трѣсъцитѣ на гърмотевицата. Споредъ друга легенда, женскитѣ демони, бидейки раздрусани отъ мировото въртение или пъкъ съблазнени отъ свѣтлия небесенъ юноша, почнали да отлѫчватъ от своитѣ похотни органи частици, които сѫщо падали на земята. Отъ демонското сѣме се народили по земята изроди и разни животни и растения. Синътъ на мрака (Асаклунъ въ сирийскитѣ паметници, Σακλἀς въ гръцкитѣ) изѣлъ женскитѣ изроди, а другарката му Намраелъ (това име подсѣща за исполина Немродъ въ асиро-вавилонскитѣ митове) погълнала мѫжкитѣ изроди, па, като се съвукупили, родили първитѣ человеци на земята — Адама и Ева. Така, полуалегорично, понатуралистично разказано, било създадено человѣчеството съ двояко естество, съдържаще мрачни (демонски) и свѣтли (божествени) елементи, включени въ тѣлата на демонитѣ-звѣзди още при борбата на двѣтѣ начала и тѣхното смѣшение.

 

И тъй, борбата, почната между светлото и тъмно начало, между доброто и злото, завършила съ прѣвѣсъ на второто: душата на человѣка, произлизяща отъ божествената свѣтлина, била затворена въ тѣлото, което е отъ тъмното начало, Тогава билъ изпратенъ Исусъ да научи Адама и Ева да се пазятъ отъ злото. Той особено прѣдупрѣдилъ Адама да се не довѣрява на женската прѣлесть и да не се приближава до Ева. Адамъ послушалъ изпърво. Ева обаче народила поколѣние отъ сношениятя си въ главния демонъ, сетнѣ съ Каина и най-сетнѣ и съ Адама. Послѣденъ божи пратеникъ, който дошълъ на земята, за да изведе грѣшното человѣчество на правия пѫть и спасение, билъ Мани. За своята мисия Мани така говори въ началото на книгата си Сабуракань, която билъ прѣдставилъ на персийския царь Сапора: „Мѫдростьта и добритѣ дѣла сѫ бивали откривани на земята послѣдоватедно, прѣзъ врѣмената, отъ божитѣ пратеници (пророци). Така, откровението бѣ занесено нѣкога въ Индия отъ пратеника, нареченъ Буда, въ Персия го занесе Заратустра, на западъ го прѣдаде Исусъ.
http://www.kroraina.com/knigi/ji/ji_uvod_1.htm

Благодаря! :)

Може би това "смешение между двете предвечни същности" винаги ще го има, ще изгражда целостта на битието. Вероятно мракът съществува, за да се открои светлината. И човекът да се стреми към нея - и с помисъл, и с дела.
Хубав светъл ден! :)

за коментарите ! :))