«Господ на всички търпи обрязване, и като благ обрязва човешките прегрешения»[1] – това е смисълът на днешния църковен празник. Обрязването било установено от Бога и заповядано чрез Авраам на избрания еврейски народ. То било знак за встъпването на народа в завет с Бога, печат на обещанието да Му бъде неизменно послушен още от детство и да Му бъде верен до кръв; обрязването се извършвало като външен знак за отсичането на плътските страсти и обрязване на жестокосърдечието, което било гибелно за Израиля, карайки го често да отстъпва от своя Бог.
И ето че нашият Господ, бидейки безгрешен, Сам търпи обрязване, за да научи да се покоряват на Божията воля сърцата, нуждаещи се от обрязване, от очистване на множеството грехове: «Творецът на закона закона изпълнява», за да може със Своя пример да покаже как никой не може да отиде при Бога, заобикаляйки Господния закон. Когато се явил Истината Христос, изчезнали сенките и образите, изчезнало и обрязването. Но изчезнало само като сянка, а това, което отразявало, разбира се, останало, защото Господ дошъл не да наруши, а да изпълни Своя Закон (Мат. 5:17). И досега чрез Светото Кръщение, както и чрез обрязването, даваме обет «да се отричаме от сатаната и от всичките му дела», «да се съчетаваме с Христа», тоест да встъпим в най-близък и вечен съюз с Него, което се и ознаменува с обикалянето на купела в деня на Кръщението. Там като печат със завета се обрязвала плътта, а тук като овехтяла дреха трябва «да съблечем греховната плът», тоест всеки грях, който носим и към който сме привикнали.
И така, братя, нима ние, християните, ще бъдем по-долу от Израиля, който служил само на сянката и образа на истината? Нима всичко, което се извършва в Светото Кръщение над нас, когато се е явила вече самата истина, ще бъде само сянка и образ на истината за нас, при това по-мимолетна сянка и от тази у народа Израилски? Той не само с уста давал Богу обет за вярност, но и при обрязването запечатвал тези свои слова със страдание, проливайки кръв. А за нас, християните, кръщението не е ли често една отдавна преминала сянка, чиито следи отдавна даже са се изгладили в нашата душа? Ако онези показвали готовност да служат на Бога до проливане на кръв, то нима ние ще служим Нему само докато земният ни живот с неговите наслаждения върви повече или по-малко равно и гладко, а когато настъпят изпитанията, ще побегнем от Бога на всички страни като разливащите се във всички посоки пролетни ручеи по хълмовете? Нима сме забравили, че и заветът с Христа не се състои само от едни празни слова и обещания, а е запечатан с кръв, при това с чия кръв? С Кръвта на самия Христос, възлюбения Син Божий. Нали не само за да си чешем езиците свещеникът ежедневно произнася свещените слова: «Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове». Нали заради нас, а не заради някой друг бе принуден да се качи на кръста Божият Син.
Нима само Христовите мъченици трябвало да запечатат с кръв завета на своята вярност към Христа, а ние ще празнуваме тяхната победа само като се отдаваме на житейски наслаждения, ние, заради които се пролива Христовата кръв и тази на Неговите мъченици? Не трябва ли и ние да бъдем мъченици, ако не кръвни, то доброволни, както и светителят Василий, който счел за нищо и изгнанието, и тъмницата, и лишаването от имущество (доколкото е имало у него такова), и мъките, и самата смърт? Верността на съвестта, братя, трябва да проявяваме и като сме готови да пострадаме «даже до кръв», както Василий «запазил душата си непоробена от страстите»[2], тоест да запазим званието християнин, като внимаваме да не бъдем поробени от светските страсти дори до мъченичество, а не така, че да отпаднем от Христа при всеки натиск на вражеските страсти върху душата, както на война се предават на врага презрените изменници при най-малката опасност за живота им. Нали обрязването на сърцето, което в Стария Завет се съединявало с проливането на кръв, се състои не само в това, устно да изброим на изповед или кратко и непълно да прочетем ръкописанието на нашите грехове, разкъсвайки го после с ръце, а в това, да раздираме сърцата си вместо дрехата (Иоил. 2:13) със съкрушение и печал, проливайки поне сълзи вместо кръв за своите постоянни отстъпления от Христа, Който ни изкупи със Своята кръв.
Да се постараем, братя, да отпразнуваме явяването на Бога в плът, за да може нашата преданост към Христа да надмине предаността на еврейския народ към Бога, състояща се във външните дела и праведните слова на книжниците и фарисеите (макар нашата праведност често да е твърде далеч дори от праведността на последните), защото ако не я надмине и ако не обрежем сърцето си от страстите, не ще можем да влезем в Царството Небесно (Мат. 5:20).
Волынские Епархиальные Ведомости, 1915. № 52.
